— Толкова скоро? Няма ли да останеш за нощния живот?
— Аз съм обикновен човек. Предпочитам тишината и спокойствието.
— Добре. Остави кашоните там. По някое време ще минем да ги приберем. Предпочитам да ги върнем в мазето още през нощта, преди да са разбрали онези книжни плъхове. После си измивам ръцете. Ни чул, ни видял. Мисията приключена.
— Задължен съм ти — рече Ричър.
— Забрави — отвърна Хоуг. — Направи каквото можа.
— Надявах се да имам повече късмет.
След тези думи Ричър прекъсна връзката, грабна шубата от закачалката и излезе. Трябваше да прекоси целия коридор от дъното до изхода, а после да заобиколи сградата и да стигне до паркинга. Стълбището от втория етаж свършваше малко преди фоайето, заемайки мястото на още една стая — разбира се, ако сградата беше едноетажна. Някакъв тип слезе по него и също тръгна към изхода. Беше един от онези, които се регистрираха преди два часа. Дребен и небръснат, с измачкани дрехи. Вероятно иранец. Ричър срещна погледа му и любезно кимна. После отвори вратата и го пропусна пред себе си. Мъжът отново го погледна. В очите му проблесна нескрит интерес.
Ричър пое наляво с намерението да заобиколи сградата. Иранецът направи същото. Което беше съвсем нормално предвид двете коли на паркинга. Кадилакът на Сет Дънкан и един тъмносин шевролет. Агенциите за коли под наем предлагаха хиляди такива.
Тъмносин шевролет.
Ричър спря на място.
Онзи също спря.
32
Никой не знае за колко време се оформят мислите ни. Някои твърдят, че става чрез електроимпулси, които пронизват нервите със скоростта на светлината, но това е просто прехвърляне, нещо като доставка на поща. Буквата се изписва в съзнанието, а после оживява благодарение на химическата реакция между два компонента — подобно на оловото и киселината в автомобилния акумулатор. Но вместо да изпрати дванайсет жалки волта като сигнал за някакво действие, мозъкът наводнява организма с хиляди незабележими сигнали едновременно, тъй като мислите не се появяват задължително една след друга. Те идват накуп, като водопад или експлозия, придвижват се паралелно, блъскат се, състезават се, борят се за превъзходство.
Зърнал тъмносиния шевролет, Ричър моментално го свърза с разказа на Винсънт в мотела и с двамата непознати, които беше видял от хамбара на Дороти. Едновременно с това, в същия миг, той отхвърли тази връзка, като си напомни, че шевролетът е много популярна кола, тъмносиният цвят — също. Пак в рамките на този миг той си спомни за двамата еднакви на външен вид иранци и другите двама еднакви араби, които беше зърнал във фоайето на хотела. И в главата му се появи съвсем конкретен въпрос: случайна ли бе появата на тези странни двойки в затънтения хотел в Небраска, и то посред зима? Отговорът беше: не, разбира се. От което следваше, че някъде наблизо трябваше да има и трета двойка — не задължително онази, която се беше появила във фермата на Дороти. Връзка между тези шестима мъже очевидно съществуваше, колкото и невероятно да изглеждаше това. Докато гледаше как мъжът насреща му изпуска ключовете от колата и плъзва ръка в джоба на палтото си, той изведнъж си даде сметка, че мъжете от фермата на Дороти не са отседнали в мотела на Винсънт, което автоматично означаваше, че са тук, в „Кортярд Мариот“ — единствения хотел в радиус от сто километра. Разумно беше да се допусне, че шевролетът на паркинга е техен, което от своя страна означаваше, че иранецът насреща му вероятно е свързан с тях и това автоматично го превръщаше във враг. Без да има представа как и защо, Ричър внезапно осъзна, че думичката вероятно не означава нищо в смисъла на гражданското право, а едновременно с това си спомни за трупания с години опит, който сочеше, че хора като този иранец посягат към джоба си на някой пуст и тъмен паркинг по четири основни причини: да повикат помощ по мобилния си телефон, да извадят паспорт или служебна карта с цел да демонстрират своята невинност или власт, да измъкнат нож или да измъкнат пистолет. Същевременно Ричър си даваше сметка, че реагирането с груба сила на първите две причини би било непростимо, докато същата реакция на останалите две бе единственият начин да си спаси живота.
Мисли под формата на водопади и звездни експлозии, които се блъскат за предимство.
Нека сбъркам, но да остана жив.
Ричър реагира.
Той рязко се извъртя, юмрукът му се стрелна отдолу нагоре към гръдния кош на иранеца. Химическата реакция в мозъка, едновременната трансмисия на импулси и химическата реакция във всяко мускулче от левия глезен до десния юмрук се осъществиха за хилядна от секундата. И това беше добре, защото ръката на противника потъна още по-дълбоко в джоба на палтото. Неговата нервна система реагираше не по-бавно от тази на Ричър. Лакътят му се стрелна нагоре и назад, опитвайки се да извади онова, което се криеше в джоба му — нож, пистолет, телефон, шофьорска книжка, паспорт, служебна карта на държавен служител или съвършено невинно писмо от Техеранския университет, удостоверяващо, че приносителят му е световноизвестен експерт по растителна генетика и почетен гост на щата Небраска, обещал да увеличи стократно добивите от царевица и да ликвидира недостига от храни по света. Но това вече нямаше значение, защото юмрукът на Ричър светкавично се насочваше в целта. Независимо от паниката в очите на иранеца, която пролича ясно дори и в мрака, независимо от факта, че мургавата му окосмена ръка вече се измъкваше от джоба, а пръстите му бяха увити около нещо голямо и черно.