Ударът на Ричър достигна целта.
Сто и двайсет килограма телесна маса, огромен юмрук, ужасяващ по силата си удар. Ципът на палтото на иранеца потъна в гръдната кост, тя от своя страна потъна в гръдната кухина, а естествената гъвкавост на ребрата й позволи да се придвижи сантиметри навътре. Създалото се огромно налягане изтласка въздуха от дробовете, хидростатичният шок върна кръвта обратно в сърцето, главата клюмна напред, раменете се изпънаха в обратна посока, тялото се повдигна от земята. Главата се люшна назад и глухо издумка в дебелото стъкло на някаква витрина, ръцете и краката увиснаха. Тялото се стовари на земята като парцалена кукла, нещо тежко изтрака и се плъзна по асфалта. Ричър го погледна с крайчеца на окото си. Не беше нито телефон, нито нож, а полуавтоматичен Глок 17 — черен, тежък, застрашителен. Той се плъзна на два-три метра от тях, далеч от обсега на собственика си. Беше обезвреден. Отчасти заради разстоянието, отчасти защото иранецът лежеше на земята и не помръдваше.
Всъщност изглеждаше като човек, който никога повече няма да помръдне.
Случило се беше нещо, за което Ричър само беше чувал.
Приятелите му лекари в армията го наричаха commotio cordis, медицинското наименование на нискоенергийната травма в стената на гръдния кош. Нискоенергийна единствено в смисъл, че не е била причинена от изстрел или при автомобилна катастрофа, а от силен удар с бейзболна или футболна топка, директен удар в гърдите при ръкопашен бой или падане отвисоко върху тъп предмет. Лабораторните експерименти върху животни сочеха, че всичко зависи от късмета и тайминга. Електрокардиограмите показват вълни, свързани със сърдечния ритъм. Една от тях се нарича Т-вълна и когато ударът бъде нанесен, когато тази вълна е на 15–30 милисекунди преди върха си, може да се стигне до фатална аритмия, която спира сърцето с ефективността на масиран инфаркт. А във високо стресова ситуация, каквото е юмручното стълкновение на празен паркинг, сърцето бие с по-ускорен ритъм от нормалния и пиковите стойности на Т-вълната са много по-чести — два, а понякога и три пъти в секунда.
Иранецът лежеше неподвижно.
Не дишаше.
Без видим пулс.
Без признаци на живот.
Военните лекари препоръчват първа помощ чрез вдишване уста в уста и сърдечен масаж осемдесет пъти в минута. Но едно от правилата на Ричър гласеше никога да не свестява човек, който е насочил пистолет в него. Най-твърдото му правило. Затова изчака една минута, а после стисна с палец и показалец изпъкналата артерия на шията на иранеца. Четири минути без кислород бяха фатални за мозъка. За всеки случай Ричър му отпусна пет. Беше клекнал над тялото и се оглеждаше, напрегнал слух. Никой не реагира. Никой не се появи. Иранецът умря. Слабото напрежение на изпадналото в безсъзнание тяло бавно отмина, заменено от типичната тежка отпуснатост на труп. Ричър се изправи и отиде да прибере ключовете от колата и пистолета. Оказа се, че въпреки логото на шевролет на ключодържателя ключовете не бяха за тъмносинята импала. Тя не реагира въпреки сигналите на дистанционното. Глокът беше почти нов и напълно зареден. Седемнайсет лъскави 9-милиметрови патрона „Парабелум“ в пълнителя, плюс един в цевта. Ричър го пусна в джоба си при отвертките, а после тръгна към паркинга пред хотела.
На дистанционното реагира жълт шевролет, модел „Малибу“, който примигна с четирите си мигача и ключалките му изщракаха. Беше нов, без екстри, добре почистен. Типична кола под наем. Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и завъртя ключа. Резервоарът беше почти пълен. Документите за наем бяха в преградата на страничната врата. Колата бе наета същия ден на името на някаква фирма от Лас Вегас, която не му говореше нищо.