Никой не отговори.
— Какво? — попита Сет и бавно огледа лицата им.
— Не е нужно да бъде по-умен от когото и да било, синко — рече с въздишка баща му. — Още по-малко пък сто пъти. Достатъчно е да мисли по друг начин. Да гледа отстрани.
— Но всички знаем, че доказателства няма.
— Съгласен съм — каза Джейкъб. — Но тъкмо там е работата, че не става въпрос за нещата в досието, а за онези извън него.
Малибуто беше колкото половин кадилак. Четири цилиндъра вместо осем, един тон вместо два, двойно по-късо. Но вървеше добре, без никакви проблеми. Не че Ричър му обръщаше внимание. Мислеше за мъртвия иранец и за шансовете да улучи Т-вълната. Човекът беше дребен като птичка, а той беше свикнал да възприема противниците си за своя противоположност — както във физическо, така и в психологическо отношение. Тоест дребният иранец на паркинга трябва да е бил нервен и напрегнат, а пулсът му да е достигал 180 удара в минута. Това означаваше, че споменатите Т-вълни са връхлитали една след друга, три пъти в секунда. Или, казано иначе, шансовете му да улучи някоя от решаващите предпикови паузи, продължаващи едва петнайсет милисекунди, са били около 45 на 1000, или около едно на двайсет.
Лош късмет. Най-вече за иранеца. Но не и повод за съжаление. При всички случаи Ричър щеше да бъде принуден да го ликвидира, може би с цената на няколко сърдечни удара в повече. Това беше неизбежно. При изваден пистолет нямаше да има друг избор. Но все пак това му се случваше за пръв път. Дай боже, и за последен. Защото беше сигурен, че следващият му противник щеше да бъде футболист. Членовете на фамилията Дънкан вече трябва да бяха научили, че е заминал. Вероятно отдавна бяха хванали доктора и го бяха принудили да пропее. Те бяха реалисти и проявяваха предпазливост. Това означаваше, че петима от здравеняците им щяха да почиват, а шестият щеше да остане на пост край пътя. Точно с него трябваше да се разправи. Но не чрез commotio cordis. Нямаше да го удря в гръдния кош. Не и в този живот. По-добре да му счупи ръката. Малибуто мъркаше по пътя. След петнайсетина километра Ричър започна да се оглежда за крайпътното заведение на банкета. Онова, дървеното, наречено „Килиите“. Извън града, върху ничия земя. Може би нарочно, за да се избегне издаването на разрешителни. Фаровете на колата образуваха светли тунели във влажната мъгла. След няколко минути се появи някакво конкурентно сияние. Далеч напред, вляво. Неон, оцветен в зелено, червено и синьо. Реклами на бира. Плюс две жълти петна от осветителните стълбове на паркинга.
Ричър намали, отби вдясно и паркира жълтата си кола редом с някакъв почервенял от корозия пикап. Излезе навън, заключи и се насочи към заведението. Оказа се, че то изобщо не приличаше на затвор. Беше просто барака. Някогашна къща, а може би магазин. Дори името му беше изписано странно — като драсканиците на техник върху електрическо табло. Като нещо временно, до отстраняване на повредата. Вътре беше шумно. С типичното ехо на полупразно заведение, на фона на някаква музика, вероятно от джубокс. Мелодията беше непозната на Ричър, но той беше готов да я хареса.
Вратата се намираше в левия край на правоъгълното помещение. Барът беше срещу нея, масите и столовете оставаха вляво. Посетителите бяха двайсетина, предимно мъже. Дървени маси и столове, дървени столчета пред бара, дъсчен под. Надписът „Килиите“ се мъдреше и зад бара, ограден от изрязани от фолио кули, от които излитаха светкавици.
Ричър мина странично покрай масите. Барманът улови погледа му и тръгна наляво да го посрещне. Млад, с открито и приветливо лице.
— Изглеждаш объркан — подхвърли той.
— Очаквах решетки на прозорците и сепарета в стари килии — отвърна Ричър. — А ти да бъдеш облечен в раиран костюм.
Младежът не отговори.
— Като в затвор — поясни Ричър. — С килии.
Младежът го гледаше с недоумение, после на лицето му се появи усмивка.
— Тук не е като в затвор — рече той. — Извади си мобилния телефон.
— Нямам мобилен телефон.
— Ясно. Ако имаше, щеше да откриеш, че не работи. Няма сигнал. В радиус от един-два километра липсва покритие. Тъкмо затова идват хората. За малко спокойствие.
— Биха могли просто да не вдигат.
— Човешката природа не е устроена така. Хората просто не могат да не вдигнат телефона, когато ги търсят. Гузна съвест или нещо такова. Съпруги, шефове. Всякакви спешни неща. По-добре е телефоните им изобщо да не звънят.
— Надявам се, че разполагате с монетен автомат, поне за спешни случаи.
— Там, в дъното — махна с ръка барманът.
— Благодаря — кимна Ричър. — За него съм дошъл.