Мина покрай редицата високи столчета, част от които бяха заети. В дъното имаше тесен коридор, който водеше към тоалетните и задния изход. Телефонът се намираше на стената срещу дамската тоалетна, закрепен към правоъгълно парче корк, потъмняло от старост и плътно надраскано с избелели цифри. Ричър бръкна в джоба си за монети от четвърт долар. Оказа се, че разполага с пет, и съжали, че не прибра монетите на иранеца. Избра номера, който беше използвал преди четвърт час. Същия, на който Дороти Коу беше звъняла преди двайсет и пет години. Насреща вдигнаха почти веднага и той помоли да го свържат с Хоуг. Връзката беше осъществена за по-малко от десет секунди.
— Една последна услуга — рече в слушалката Ричър. — Там имате указател на целия регион, нали?
— Да — отвърна Хоуг.
— Трябва ми телефонът на Сет Дънкан, който живее на сто километра на север.
— Задръж така — каза Хоуг. В слушалката долетя приглушеното почукване на клавиатура. Явно нямаха указател в традиционния смисъл на думата, а използваха компютърна база данни. — Номерът не е обявен в указателя.
— В смисъл, че не разполагате с него или не можеш да ми го кажеш? — попита Ричър.
— Не е обявен в смисъл не го искай от мен, защото ще ме извадиш на течение.
— Добре, не го искам. Някакъв номер на името Елинор Дънкан?
— Не. Има четири имена с фамилията Дънкан, всички на мъже, с необявени телефонни номера.
— Тогава ми дай телефона на доктора.
— Кой доктор?
— Местният.
— Как се казва?
— Не му знам името — отвърна Ричър.
— В такъв случай не мога да ти помогна. Тук абонатите са регистрирани по име в азбучен ред. Смит, доктор Бил и прочие. С много ситен шрифт.
— Трябва да има някакъв номер за връзка с лекар. За спешни случаи.
— Не виждам нищо такова.
— Чакай, чакай — каза Ричър. — Сетих се как ще стане. Дай ми номера на „Аполо Ин“.
— Аполо като онзи космически кораб?
— Точно така.
Клавиатурата отново затрака. Няколко секунди по-късно Хоуг продиктува номера. Код 308 за западната част на щата, плюс седем цифри. Ричър ги повтори наум, после каза благодаря и прекъсна връзката.
На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.
— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.
— По-точно?
— Асгар избяга.
— Невъзможно.
— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.
— Звънни му по телефона.
— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.
— Не мога да повярвам — каза Махмейни.
— Какво да правя?
— Трябва да го намериш.
— Нямам представа къде да го търся.
— Знаеш, че обича да си попийва.
— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.
— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.
— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.
— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.
— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.
— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!
Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.
— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.
— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.
— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?
— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.
— Ще се връщаш ли?
— Какво би ми попречило да се върна?
— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?
— Все още се надявам, че това ще стане.
— Нямам телефонния номер на Елинор.
— А има ли го в указателя?