— Ето това е — обади се младежът на име Джон. — Живеем в административната сграда.
Въпросната сграда имаше плосък покрив с тухлен парапет и дълга редица еднакви прозорци с боядисани в бяло черчевета. В средата й се виждаше съвсем обикновена двойна врата, от двете страни на която светеха две мъждиви крушки. До нея се стигаше по къса бетонна пътека, която започваше от павирана площадка с големината на два тенискорта. Някогашният паркинг на фабричната управа. В сградата не светеше. Изглеждаше самотна и изоставена.
— Къде са спалните? — попита Ричър.
— Вдясно — отвърна Джон.
— А твоите приятелчета са там, така ли?
— Да. Петима.
— С теб стават шест. Доста крака за чупене. Да вървим да го направим.
38
Ричър свали спътника си по същия начин, по който го беше качил — през дясната врата, със задника напред, лишавайки го от задължителното за евентуални изненади равновесие. Тръгна след него с пистолет в ръце, а очите му опипваха ограденото пространство.
— Къде са комбайните и другата техника? — попита той.
— В завода в Охайо, за ремонт. Това са специализирани машини, които изискват поддръжка. А някои от тях са на повече от трийсет години.
— А онези микробуси?
— Сервизни са, за всичко. Дребни поправки, смяна на гуми, такива неща…
— Не трябва ли да бъдат три?
— Единия го няма, вече няколко дни.
— Защо?
— Не знам.
— Кога ще се върнат комбайните и тежкотоварните камиони? — попита Ричър.
— Напролет.
— В началото на лятото тук е доста оживено, така ли?
— Да — кимна младежът. — Люцерната се прибира рано. Нужна е голяма подготовка преди кампанията и доста поддръжка след нея. Тук гъмжи от народ.
— Пет дни в седмицата?
— По-скоро седем. Говорим за около шестнайсет хиляди и двеста хектара обработваема земя, реколтата е голяма. — Младежът затвори вратата и направи крачка напред. После спря, защото и Ричър беше спрял, за да огледа павирания правоъгълник пред сградата. Някогашният административен паркинг в момента беше абсолютно празен.
— Къде паркираш, Джон? — попита той.
— Ей там, срещу вратата.
— А приятелчетата ти?
— Също там.
— Защо тогава не ги виждам?
Нощната тишина изведнъж натежа и младежът полуотвори уста и се завъртя, сякаш очакваше приятелите му да се крият някъде наоколо, за да го стреснат. Като лоша шега. Но приятелите му ги нямаше и той бавно се извърна към Ричър.
— Предполагам, че някой ги е повикал.
— Ти ли? — присви очи Ричър. — Когато тръгна след мисис Дънкан?
— Не, кълна се! Не съм се обаждал. Можеш да провериш телефона ми.
— Кой тогава ги е повикал?
— Вероятно мистър Дънкан. Имам предвид мистър Джейкъб…
— Защо да го прави?
— Не знам. Тази нощ не би трябвало да се случи нищо.
— Обадил се е на тях, но не и на теб?
— Не се е обаждал на мен, заклевам се! Провери телефона ми! И не би трябвало да ми се обажда, защото съм на пост.
— Тогава какво става, Джон?
— Не знам.
— Имаш ли някакви предположения?
— Докторът. Или съпругата му. А може би и двамата заедно. Винаги са били най-слабата брънка във веригата. Заради пиенето. Може би братята Дънкан са стигнали до заключението, че те разполагат с някаква информация.
— За какво?
— За теб, естествено. Къде си в момента, какво си намислил, ще се върнеш ли… Това им е в главата.
— И им трябват пет човека, за да получат отговор?
— Демонстрация на сила — отвърна младежът. — Затова сме тук. Всеки би се разтърсил здравата от един внезапен нощен рейд.
— Добре, Джон — рече Ричър. — Ти оставаш тук.
— Тук?
— Да, отиваш да си легнеш.
— Няма ли да ми причиниш зло?
— Ти вече си го причини. Не оказа никаква съпротива на по-дребен и по-възрастен мъж от теб. Ти си страхливец, Джон. Би трябвало вече да си го осъзнал. А за мен това е равносилно на извадена лакътна става.