— Теоретично навсякъде. Което е още една сериозна грешка. Карсън проверил единствено фермата на Дънкан. Абсурдно е да не претърси депото на транспортните автомобили. Според мен това едва ли би дало резултат, защото в началото на лятото там е било много оживено седем дни в седмицата. Заради люцерната или бог знае какво. Едва ли някой е щял да скрие отвлечено дете на място, което гъмжи от очевидци. Но едно друго място Карсън е бил длъжен да претърси, но не го е направил. Просто го е пренебрегнал. Може би от невежество, може би защото е бил объркан.
— Кое място?
Ричър не успя да отговори, защото стаята изведнъж се изпълни с ярка светлина, която прогони сенките, заливайки стените, тавана, лицата им. Ослепително бяла, подвижна.
Светлината на фарове, нарязана на безброй квадратчета от мрежата на оградата.
Кола, която бързо се приближаваше от изток.
40
Беше раздрънканият пикап на Дороти Коу. Ричър го разбра в мига, в който видя светлината на фаровете, а до слуха му достигна боботенето на пробития ауспух, наподобяващо рева на мотоциклет. Голям мотоциклет, като „Харли Дейвидсън“, спрял на червено. Пикапът бързо стигна до оградата и закова пред нея. Дороти остана в кабината, очевидно озадачена от присъствието на златистия джип в алеята. Може би го беше разпознала. Джипът на един от футболистите. Може би го познаваше много добре. Съпругата на доктора излезе в коридора, отключи входната врата и й махна да се приближи. Но Дороти Коу не помръдна. За двайсет и пет години се беше научила да бъде предпазлива. Очевидно подозираше някакъв номер. Ричър стана и се присъедини към съпругата на прага. Посочи джипа, после заби пръст в гърдите си. Ясно и недвусмислено като стрелките на семафор.
Това е моята кола. Дороти Коу вкара пикапа в алеята, изключи мотора и тръгна към вратата. На главата си имаше вълнена шапка, а надолу беше облечена с ватирано палто, разкопчано над сива рокля.
— Идваха ли футболистите? — попита тя.
— Още не — отвърна съпругата на доктора.
— Какво искат според вас?
— Не знаем.
Влязоха вътре и докторът залости вратата. Върнаха се в гостната, вече четирима. Дороти Коу съблече палтото си, защото беше топло. После се наредиха на столовете, с лица към прозореца. Като на кино. Дороти се оказа редом с Ричър.
— Не идваха ли при теб? — попита я той.
— Не — поклати глава тя. — Но мистър Винсънт видял един от тях да минава покрай мотела. Преди двайсетина минути.
— Това бях аз — рече Ричър. — На път за насам, с колата на един от тях. Вече останаха само петима.
— Ясно. Разбирам. Но все още съм разтревожена.
— Защо?
— Защото досега би трябвало някой от нас да зърне поне един от тях, който да обикаля наоколо. Но това не се случи. Значи не са се разпръснали, а се движат в пакет.
— Мен ли търсят?
— Възможно е.
— В такъв случай не бих искал да ги привличам насам. Искате ли да си тръгна?
— Може би — отвърна Дороти.
— Да — рече докторът.
— Не — отсече съпругата му.
Безизходно положение. Не можеха да вземат решение. Отново се извърнаха към прозореца и продължиха да наблюдават пътя. Той беше все така тъмен. Облаците се разкъсаха, небето просветля. Наближаваше един след полунощ.
Мотелът беше затворен за през нощта, но Винсънт продължаваше да стои пред един от прозорците на фоайето и да гледа навън. Преди минути по пътя мина златистият джип, който беше виждал много пъти. Той беше собственост на един изключително неприятен тип на име Джон. Истинско говедо, дори по стандартите на фамилията Дънкан. Веднъж го беше накарал да падне на колене и да моли за пощада. Цели пет минути беше скимтял като куче с вдигнати ръце, за да не бъде пребит.
Зърнал джипа, Винсънт грабна телефона да съобщи новината, след което отново застана на пост до прозореца. Изтекоха двайсет минути, след което зърна петимата мъже, за които говореха всички. Странният конвой отби и спря на паркинга. Синият шевролет, червеният форд и черният кадилак на Сет Дънкан. По телефона вече му бяха съобщили, че някой друг използва кадилака на Сет. Никой не знаеше как и защо, но той получи възможност да разгледа човека. От шофьорското място слезе дребен и небръснат мъж с измачкани дрехи, мургав чужденец като онези, които беше виждал по телевизията с новини от Близкия изток. После от шевролета слязоха двамата, от които вече имаше неприятен спомен, а накрая от червения форд се измъкнаха още двама — високи мургави здравеняци, също чужденци. Събраха се на плътна групичка в мрака.
Винсънт не допускаше, че са дошли специално заради него. Имаше много други причини да спрат тук. Неговият паркинг беше единственото място за почивка в продължение на километри. Много шофьори го използваха по всевъзможни причини. Да хвърлят едно око на пътните си карти, да съблекат връхните си дрехи, да извадят нещо от багажника или просто да се разтъпчат. Паркингът беше частна собственост със съответните обозначения, но от години се използваше като обикновена, достъпна за всички отбивка от пътя.