Винсънт стоеше до прозореца и наблюдаваше. Петимата мъже разговаряха помежду си. Прозорците на мотела бяха стандартни, закупени от родителите му още през 1969 година. С вътрешни щори. Отваряха се навън с помощта на обикновени дръжки. Винсънт реши да отвори онзи, зад който стоеше. Съвсем малко, само сантиметър-два. Това беше почти задължително. Може би щеше да долови част от разговора на непознатите. Може би щеше да получи ценна информация, която по-късно да разпространи по телефона. Всеки от местните се чувстваше длъжен да даде своя принос. Системата работеше така. Хвана дръжката и внимателно започна да я натиска. Отначало тя тръгна леко, но после изведнъж зацикли. Крилото беше залепнало за уплътнителната лента. От боята, мръсотията и рядката употреба. Опита се да го отлепи, използвайки палеца и показалеца си. Съвсем лекичко, за да не вдига шум. Петимата продължаваха да разговарят. Всъщност говореше мъжът от кадилака, а другите го слушаха.
— Свалих партньора си на около километър и половина от тук — обясни иранецът. — Ще действа в тил, защото така ще бъде най-полезен. Обходните действия винаги дават резултат.
— А ще под държа ли връзка с нас? — попита Роберто Касано.
— Разбира се. Нали сме екип?
— Трябваше да го задържиш, докато изработим конкретен план за действие.
— Не ни трябва план. Работата е проста — да отстраним някакъв тип, който действа сам. Толкова ли е трудно? Ти нали каза, че местните ще помагат?
— Местните спят.
— Ще ги събудим. С малко късмет можем да приключим още преди разсъмване.
— А после какво?
— После ще изкараме деня в компанията на братята Дънкан. Всички се нуждаем от тази доставка, заради нея сме тук. Затова ще използваме времето си за нея и за нищо друго.
— Откъде ще започнем?
— Ти ми кажи. От доста време си тук.
— Докторът — рече Касано. — Той е най-слабата брънка във веригата.
— Къде е тоя доктор? — попита иранецът.
— На югозапад от тук.
— Добре, иди да поговориш с него. През това време аз ще свърша една друга работа.
— Защо?
— След като ти знаеш, че той е най-слабата брънка, знае го и Ричър. Бас държа, че не е там. Затова предпочитам да свърша малко работа, докато ти си губиш времето.
Винсънт се отказа да разлепва прозореца. Стана му ясно, че той няма да се отвори, без да издаде силен звук, а в момента това беше крайно нежелателно. А и по всичко личеше, че импровизираното съвещание навън вече беше свършило. Дребният с измачканите дрехи седна зад волана на кадилака и голямата черна лимузина описа широк кръг по чакъла. Фаровете й осветиха прозореца, зад който се криеше Винсънт, но той успя да клекне навреме. В следващия миг кадилакът излезе на пътя и изчезна в южна посока.
Останалите четирима останаха по местата си, изпращайки с поглед голямата кола. Когато габаритите й се стопиха в мрака, те се разделиха по двойки и започнаха да говорят. Образуваха странно симетрично каре, всеки бръкнал в десния джоб на палтото си.
— Той няма партньор — промърмори Роберто Касано, продължавайки да гледа в посоката, в която беше изчезнал кадилакът. — Никой няма да работи в тила. И какъв тил, по дяволите? Това са празни приказки!
— Има партньор, разбира се — поклати глава наемникът на Сафир. — Всички го видяхме, нали беше в стаята ти?
— Изчезнал е. Заедно с шибаната кола, която са взели под наем. А тоя тип си е сам-самичък. Откраднал е кадилака от паркинга на хотела. С очите си видях, че беше там.
Настъпи мълчание.
— Освен ако някой от вас няма пръст в тая работа — обади се Касано. — А може би и двамата.
— Какви ги дрънкаш?
— Всички тук сме възрастни хора — добави Касано. — Имаме известен опит. Затова нека не се преструваме, че нищо не ни е ясно. Махмейни е наредил на хората си да ни очистят. Така са постъпили и Сафир, и нашият приятел Роси. Всеки един от тях иска цялата торта за себе си. И ние прекрасно го знаем.
— Ние не сме направили нищо — обади се ливанецът. — Според нас това е ваша работа. Обсъдихме нещата по пътя насам. Ясно е, че кадилакът не е кола под наем.