— И на нас ни е ясно.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Заклеваш ли се?
— Първо ти.
— Заклевам се в гроба на майка си — каза Касано.
— И аз се заклевам в гроба на моята — каза ливанецът. — Какво тогава се е случило?
— Другият е избягал. Явно се е изплашил. Или не е достатъчно дисциплиниран. Може би Махмейни не е такъв, за какъвто го мислим. А това отваря нови възможности.
Никой от останалите не каза нищо.
— Имаме право на глас, не мислите ли? — подхвърли Касано. — Ние четиримата. Бихме могли да ликвидираме и другия човек на Махмейни, но да не се закачаме помежду си. Така Роси и Сафир ще получат по петдесет процента. А и ние също ще спечелим.
— Предлагаш примирие?
— Примирията са временни. По-добре да го наречем съюз. Звучи по-окончателно.
Ново мълчание. Хората на Сафир се спогледаха. Решението не беше трудно. Война на два фронта или само на един? Историята е пълна с примери за умни хора, които са предпочели второто пред първото.
Винсънт продължаваше да наблюдава през прозореца. Разговорът беше спокоен, водеше се тихо. В един момент възникна леко напрежение, после нещата се уталожиха. Това пролича по отпуснатите стойки на участниците, по разменените изпитателни погледи и последвалите леки усмивки. После и четиримата извадиха ръцете си от джобовете и се здрависаха. По права линия и на кръст. Последваха потупвания по гърбовете. Четирима нови приятели, които се чувстваха прекрасно в компанията си.
Размениха си още няколко думи, произнесени спокойно и дори небрежно. Решението беше взето. След нова серия от потупвания по гърбовете, този път в смисъл скоро пак ще се видим, двамата мургави здравеняци се качиха в червения си форд, затръшнаха вратите и включиха двигателя. В същия миг италианецът, който беше говорил най-много, сякаш си спомни нещо, обърна се и почука на прозорчето.
Стъклото бавно се плъзна надолу.
В ръката на италианеца проблесна пистолет.
Тялото му направи лека чупка в кръста. Последваха чифт ярки оранжеви пламъчета в бърза последователност. Сякаш във вътрешността на купето блесна светкавицата на фотоапарат. Два оглушителни трясъка. След кратка пауза още два, отново съпътствани от оранжеви светкавици. Всичко беше изпълнено старателно, спокойно и точно.
Италианецът се отдръпна и Винсънт успя да зърне мургавите здравеняци, проснати на седалките. Бяха някак смалени, като спукани балони. Оплескани с някаква тъмна субстанция. Главите им висяха към гърдите и изглеждаха странно. Защото части от тях липсваха.
Винсънт се просна на пода и повърна. После запълзя към телефона.
Анджело Манчини отвори багажника на червения форд и огледа двата куфара на колелца от изкуствена материя, които до голяма степен потвърждаваха една от теориите му. Истинските мъже си носят багажа, а не го търкалят като някакви мадами. Дръпна ципа на единия от тях и откри няколко старателно сгънати ризи заедно със закачалките. Избра най-горната, развинти капачката на резервоара и я пъхна вътре с помощта на парче от закачалката. Навън остана да виси само единият ръкав. Манчини извади кибрита, който беше прибрал от масата на ресторанта до хотел „Мариот“, и драсна една клечка. Ръкавът пламна. Без да губи повече време, той се отдалечи от колата, качи се в синия шевролет до Роберто Касано и двамата бързо потеглиха.
Пътят зад мрежестата ограда беше все така тъмен. Докторът отскочи до кухнята и се върна с четири чаши горещо кафе, наредени върху пластмасов поднос. Съпругата му мълчеше. Дороти Коу до нея също не обелваше нито дума. Женската солидарност в действие. Поредната дълга нощ от деветте хиляди нощи през последните двайсет и пет години. Повечето от тях спокойни, други — не. Девет хиляди залеза, всеки от които предполагаше откровение.
Ричър мълчеше в очакване. Знаеше, че Дороти ще поиска да научи какво е открил в полицейския архив. Но жената все още не задаваше въпроси и той не бързаше. Нямаше намерение сам да отваря дума по темата. През годините се беше сблъсквал с какви ли не човешки трагедии, но никоя от тях не можеше да се сравнява с тази, която беше сполетяла семейство Коу. Затова мълчеше и чакаше. Десет минути, петнайсет.
— Още ли пазят досиетата? — попита най-сетне тя.
— Да — глухо отвърна той.
— Видя ли ги?
— Да.
— Включително нейната снимка?
— Била е много красива.
— Нали? — усмихна се тя. Не с гордост, защото детето не беше нейно собствено, но с някакво топло учудване. — Все още ми липсва. Което е странно, защото би трябвало да ми липсват неща, които съм притежавала. Така и не видях нищо от онова, което щеше да се случи по-късно. Сега щеше да е на трийсет и три. Възрастен човек. Не ми липсват тези неща, тъй като нямам ясна представа какви биха били. Не знам каква щеше да стане. Може би майка, която щеше да си остане тук, може би жена с кариера — адвокат или учен, отдавна преместила се в някой голям град.