Ако не престанеше да си хапе устните, щеше да го предизвика да я спре по най-ефикасния начин, който познаваше. Никога не бе подозирал, че един незначителен нервен тик можеше да изглежда така съблазнително.
— Това покана ли е?
Тя се облиза леко.
— Изглежда да.
Наведе се към нея, очарован от начина, по който се разшириха очите й, потъмняха и накрая станаха сурови. Никак не му бе лесно да им устои. Джейкъб Хорнблоуър беше прочут със своя блестящ ум, упоритост и смелост. Но не и с това, че умееше да се владее. А в момента най-много от всичко искаше да я целуне. Не с научна цел и не заради експеримента. А безмилостно, яростно и страстно.
— Само не и препечена филийка — промърмори той.
Съни издиша дълбоко.
— Не, корнфлейкс „Златен клас“. Страхотни са. Те са ми любимите.
Той се отдръпна, но по-скоро заради себе си, отколкото заради нейното спокойствие. Щом се налагаше да прекара следващите дни при нея, трябваше да поработи върху своя самоконтрол. Защото вече имаше план.
— Може и да се съглася да приема една закуска.
— Чудесно. — Като си каза, че това бе само промяна на стратегията, тя извади от шкафа две купички. Взе още една шарена кутия и тръгна към масата. — Когато бяхме малки, изобщо не ни позволяваха да ядем подобни неща. Майка ми беше и продължава да е заклет привърженик на здравословното хранене. В нейните представи зърнените храни се ограничават до житни кълнове, корени и накисната във вода дървесна кора.
— Защо точно кора?
— Не ме питай. — Съни извади от хладилника мляко и заля цветните царевични люспички. — Затова откакто се измъкнах от къщи, започнах да ям само нездравословни храни. Реших, че след като през първите двайсет години от живота си съм се хранила здравословно, през следващите двайсет имам право да се тровя с нещо по-вкусно.
— Да се тровиш — повтори Джейкъб замислено и подозрително погледна царевичните люспички.
— За привържениците на здравословното хранене най-опасната отрова е захарта. Давай — подкани го тя и му подаде лъжица. — Прегорели филийки и корнфлейкс със студено мляко са основният ми специалитет. — Усмихна се чаровно. Съни също си беше изработила план.
И тъй като очакваше от нея всичко, включително и да се опита да го отрови, той я изчака да започне и чак тогава загреба с лъжицата. Усети вкус на мокри бонбони. Обаче се оказа доста приятно. Една непринудена закуска беше подходящо начало да спечели доверието й и да измъкне от нея повече информация.
Досети се, че Кал не беше казал на никого, освен на Либи, откъде, или по-точно от кое време беше пристигнал. Затова Джейкъб беше готов да му пише шестица. Най-добре бе да не се вдига много шум. Ефектът от преместването във времето беше… Тепърва трябваше да се оценява. Дано не се окажеха верни думите на Съни, че бракът на Кал и сестра й можеше да промени световната история.
Затова трябваше много да внимава и максимално да използва обстоятелствата и Съни. При тази мисъл го прониза, макар и съвсем слабо, чувство за вина.
Имаше намерение да проучи какво мисли тя за семейството си и преди всичко за сестра си, какво беше впечатлението й от Кал. И да запише нейния разказ, разказ на очевидец, за живота през двадесети век. С малко повече късмет щеше да я убеди да го заведе в най-близкия град, където би могъл да си попълни сведенията.
А в същото време Съни мислеше, че бе безсмислено да се ядосва. Ако искаше да разбере кой беше и какво представляваше този човек, налагаше се да действа по-тактично. С него се чувстваше също толкова самотна, колкото и без неговото присъствие. След като нямаше намерение да си събере багажа и да си тръгне, трябваше да действа по-дипломатично. Особено ако се окажеше толкова ненормален, колкото изглеждаше.
Колко жалко, че бе напълно побъркан, помисли си и му се усмихна топло. Толкова хубав, дори неотразим мъж, заслужаваше по-стабилен мозък. Дано да бе само временно умопомрачение.
— И така — започна тя, като почука с лъжица по купичката си, за да му привлече вниманието. — Какво мислиш за Орегон?
— Прекалено голяма, но слабо заселена територия.
— Точно затова си го харесваме. — Изчака, за да не прозвучи агресивно. — Със самолет ли пътува до Портланд?
Той избра нещо средно между истина и лъжа.
— Не, моето транспортно средство ме остави малко по-близо. Ти тук ли живееш, при Кал и сестра ти?
— Не, имам апартамент в Портланд. Ала смятам да го дам под наем или да го продам.
— Защо?
— Просто така. — Погледна го озадачено, след което сви рамене. — Всъщност, в момента обмислям идеята дали да не замина на Изток. В Ню Йорк.