С нежелание отбеляза, че тя беше интелигентна жена, методична и точна в своята професия. А това бяха качества, които той уважаваше. Ала това съвсем не й даваше право да му отнеме Кал.
Изключи компютъра и слезе на долния етаж.
Съни се направи, че не го забелязва, въпреки че чу стъпките му на стълбите. Не искаше да мисли за него поне докато четеше учебниците по право. Но не успя да забрави за присъствието му. Не че вдигаше шум или й досаждаше с разговори. Пречеше й самата мисъл, че бе тук, в хижата.
Дразни ме, защото исках да остана сама, каза си, докато го наблюдаваше с присвити очи как влиза в кухнята. И излъга. Защото тя мразеше да бъде сама. Обичаше хора, разговори и купони. И все пак този човек определено я дразнеше. Потропа с химикалката си по учебника и замислено се загледа в огъня. Защо? Точно там беше въпросът.
Защото е луд, написа в бележника си и се изсмя наум. Странен тип, който се появява от нищото, живее в гората и се интересува от батерии на кухненски мивки.
И вероятно опасен. Усмивката бе придружена с ехидно свиване на раменете. Малко мъже можеха да се справят с нейния гард. А той успя. И то без да я удари, въпреки че ако бе пожелал, спокойно щеше да го направи. Все пак съществуваше известна разлика между опасен и агресивен.
Агресивна личност, без задръжки. В него се усещаше някакво напрежение, което не бе за пренебрегване. Дори когато седеше тихо и я наблюдаваше безмълвно по неговия си странен начин, изглеждаше зареден с електричество. Като оголена жица, готова за токов удар. И в следващия момент се усмихваше, неочаквано и така обезоръжаващо, че забравяш за електрическия заряд.
Невероятно привлекателен. Съни не харесваше този шаблонен израз, ала на него му отиваше. В Джейкъб имаше нещо безмилостно и диво, в слабото му, почти аскетично лице на хищник, в буйната му черна грива. А и очите му, тъмнозелени и пронизващи. Тежките клепачи не му придаваха сънлив, а по-скоро замислен вид.
Също като Хийтклиф от „Брулени хълмове“, засмя се мислено. Все пак не тя, а Либи беше романтичната сестра. Тя винаги се стараеше да проникне в душата на човека. Съни предпочиташе да направи дисекция на мозъка му.
Разсеяно започна да скицира лицето му. В него наистина има нещо необикновено, помисли си тя, докато оформяше с молив тъмните вежди и тежките мигли. Жалко, че не можеше да ги докосне. Той беше хлъзгав, тайнствен и ексцентричен. Съни беше склонна да го приеме и такъв, но само след като разбереше какво крие от нея. Може би го заплашваше някаква опасност. Или бе извършил нещо много лошо и сега търсеше място, където да се укрие.
А може би обяснението беше съвсем просто, както сам й беше казал — дошъл бе на гости при брат си и да се запознае със снаха си.
Не. Тя мрачно се усмихна на портрета и разтърси глава. Дори да бе вярно, това бе само половината истина. Джей Ти Хорнблоуър преследваше някаква цел. И рано или късно Съни трябваше да разбере каква бе тя.
Сви рамене и остави бележника настрани. Имаше достатъчно основания да прояви интерес към Джейкъб Хорнблоуър. След като взе това решение, стана и отиде в кухнята.
— Какво правиш, по дяволите?
Той вдигна поглед. На масата пред него имаше купчина трохи и частите на разглобения тостер. В едно от чекмеджетата беше намерил отвертка и очевидно прекрасно се забавляваше.
— Нали каза, че заяжда.
— Да, но…
— Защо, да не предпочиташ да ядеш изгорял хляб?
Съни присви очи. Пръстите му, дълги, слаби и уверени, бързо ровичкаха из жиците и винтчетата.
— Сигурен ли си, че можеш да го поправиш?
— Може би. — Усмихна се. Представи си как щеше да реагира, ако й кажеше, че за един час може да сглоби и разглоби първично електронно устройство Х–25. — Нямаш ли ми доверие?
— Не. — Обърна се и сложи чайника на печката. — Ала не вярвам да успееш да го развалиш още повече. — Бъди по-любезна, заповяда си мислено. Отначало щеше да приспи вниманието му с дружелюбно поведение и чак тогава щеше да нанесе съкрушителния удар. — Искаш ли чай?