За миг пред очите му се спусна сива пелена и той си помисли: Колко абсурдно, вместо да бъда опечен жив от горещината на Слънцето, като нищо можех да загина, смазан от неговата гравитация. В следващия момент корабът се изтръгна от слънчевото притегляне като стрела, освободена от тетива на лък. Като се бореше за глътка въздух, той нагласи контролните уреди и се насочи към своята съдба.
Това, което най-много впечатли Джейкъб в Североизтока, беше необятният простор. Във всички посоки, докъдето се простираше погледът му, се виждаха само планини, гори и небе. И тишина — не космическо безмълвие, а просто тишина. Под храстите се стрелкаха малки пухкави животинки, над главата му с остри крясъци прелитаха птици. По снежната пелена около кораба се виждаха още следи, от което стана ясно, че наоколо бродеха и по-едри животни. И най-важното, снегът беше доказателство, че в изчисленията му имаше отклонение с няколко месеца.
Засега реши да се задоволи с обстоятелството, че се намираше приблизително там, закъдето се бе запътил. Както и че беше жив.
Методичен, както винаги, той се върна в кораба, за да отбележи в дневника своите първи впечатления. Беше виждал снимки и видеофилми от това място и време. През последната година внимателно бе проучил цялата достъпна информация за двадесетия век. Облекло, езици, обществено-политическа атмосфера, психологически нагласи. Като учен беше искрено заинтригуван. А като човек беше ужасен, отвратен и озадачен от събитията на века. Не можеше да разбере как брат му доброволно беше избрал да живее там — в онова примитивно време и място. И то заради жена.
Джейкъб отвори едно отделение в кабината си и извади снимка. Типичен образец на технологичните постижения на двайсети век, помисли си, докато въртеше в ръце полароидното произведение. Първо погледна изображението на брат си. Същата весела усмивка, типична за Кейлъб. Изглеждаше съвсем на мястото си, приседнал на стъпалата на малка дървена хижа и облечен с размъкнати джинси и пуловер. Беше прегърнал една жена. Джейкъб си спомни, че се казваше Либи. Безспорно привлекателна, като повечето жени. Е, не чак ярка красавица, каквито харесваше Кал, но определено по-безобидна.
Интересно, с какво толкова бе привлякла брат му, че да се откаже заради нея от дома си, от семейството и от свободата.
Усещайки, че бе готов да я намрази, той хвърли снимката обратно в отделението. Искаше да види с очите си тази дама, Либи. И сам да прецени. След което щеше да тегли едно конско на Кал, да го срита по задника и да го прибере у дома.
Ала първо трябваше да вземе някои специални мерки.
Премести се от апаратната в личната си каюта и свали скафандъра. На пластмасова закачалка висяха джинси и памучен пуловер, за които беше платил такава астрономическа сума, че още му прилошаваше от яд. Отлична имитация, помисли си, докато навличаше панталона на дългите си крака. И ако не мислеше за цената, трябваше да признае — адски удобни.
Преоблече се и внимателно се огледа в огледалото. Ако по време на престоя си в това време — а Джейкъб се надяваше той да е максимално кратък, — се натъкнеше на местни жители, предпочиташе да не се отличава от тях. Нямаше нито време, нито желание да дава обяснения на същества, които, по неговите представи, трябваше да са невероятно тъпи. Нито искаше да привлече вниманието на медиите, които били толкова агресивни през тази епоха.
Макар никога да не би го признал, изглеждаше много добре със сивия пуловер и сините джинси. Бяха му по мярка, кройката беше добра, а платът — приятен на пипане. И което беше най-важното, с тези дрехи изглеждаше точно като мъж от двайсети век.
Тъмната му коса стигаше до раменете му. Беше гъста и винаги малко разрошена, тъй като беше свикнал да обръща повече внимание на работата си, отколкото на модните прически. Въпреки това косата му представляваше прекрасна рамка за ъгловатото му лице. Гъстите му вежди обикновено бяха сурово сключени над тъмнозелените очи, а устните — мрачно стиснати, докато се занимаваше с изчисления, но придобиваха неотразим чар, когато Джейкъб си позволяваше да се усмихне.
Сега изобщо не му беше до усмивки, Метна раницата на гърба си и излезе от кораба.
Доколкото можеше да се ориентира по височината на слънцето, трябва да бе около пладне. Небето беше учудващо пусто. Просто невероятно, стоиш прав под синия купол и виждаш само една тънка бяла линия. Джейкъб предположи, че бе следа от някакво старинно въздушно превозно средство.. Докато наблюдаваше как следата става все по-дълга, изведнъж си спомни, че се казваше „самолет“.