Джейкъб отвори уста, за да възрази, ала размисли и отхапа от сандвича.
— Притеснена ли си?
— От какво?
— От това, че… — Господи, кой израз да използва? — Че сме откъснати от света.
— Не особено. Но само ако става въпрос за един-два дни. След това започвам да полудявам. — Примигна смутено и си помисли, че не беше много тактично да използва точно тази дума. — А ти?
— И аз не обичам да бъда затворен в тясно пространство — простичко каза той. Усмихна се, когато чу лекото потропване на крака й по пода. Пак я дразнеше. Реши да опита бирата и отпи една глътка. — Не е лоша. — Стресна се, когато мъжки глас прекъсна музиката, за да съобщи прогнозата за времето. Жизнерадостният и лекомислен говорител изприказва куп глупости, докато стигне до времето в планината.
— А вие, приятели, накацали по върховете, спокойно можете да се гушнете под одеялата. Дано сте взели със себе си любимите същества, защото още дълго време никъде няма да можете да мръднете. Белите пухкави снежинки ще продължат да се сипят от небето поне до утре вечерта. Очаква се деветдесетсантиметрова снежна покривка, а скоростта на вятъра ще достигне шестдесет километра в час. Бр-р-р, скъпи храбри приятели. Тази нощ температурата ще се смъкне до минус двайсет градуса, а заради вятъра ще бъде още по-студено. Затова се гушнете здраво, момчета и момичета, и нека любо-о-овта хубавичко ви сгрее.
— Не прозвуча много научно — промърмори Джейкъб.
Съни изсумтя и хвърли унищожителен поглед към апарата.
— В случая формата не променя същността на нещата. Отивам да донеса дърва.
— И аз ще дойда.
— Нямам нужда от…
— Ти направи сандвичите — припомни той и отпи от бирата, — а когато се нахраним, аз ще отида да донеса дърва.
— Чудесно. — Не искаше да й прави никакви услуги. Известно време яде мълчаливо, като го наблюдаваше замислено. — Трябваше да изчакаш до пролетта.
— Какво да изчакам?
— Да дойдеш при Кал.
Джейкъб отново отхапа от сандвича. Не знаеше какво бе сложила в него, ала беше страхотен.
— Така е. Всъщност, смятах да пристигна по-рано… — Почти с цяла година. — Но не се получи.
— Срамота е, че родителите ти също не дойдоха на гости.
Тогава забеляза в очите му нещо особено. Съжаление или по-скоро гняв? Не можа да го определи.
— Нямаха възможност.
Тя окончателно се отказа от съжалението.
— Нашите нямаше да издържат толкова дълго време да не се видят с мен или с Либи.
Неодобрението в гласа й още повече раздразни отворената рана.
— Не можеш да си представиш какво преживя семейството ми, когато Кал не се върна.
— Съжалявам. — Ала по свиването на рамене й пролича, че никак не съжалява. — Ако толкова са искали да го видят, защо не направиха малко усилие и да дойдат с теб?
— Изборът беше негов. — Отмести стола си от масата и стана. — Отивам за дърва.
Изведнъж стана много чувствителен, помисли Съни, когато той се запъти към вратата.
— Хей — извика след него.
Джейкъб се извърна, готов да се бие за семейството си.
— Какво има?
— Недей да излизаш без палто. Навън е под нулата.
— Нямам палто.
— Интересно, дали всички учени са толкова тъпи? — промърмори тя. Стана и отиде до големия дрешник в коридора. — Не мога да си представя нещо по-глупаво от това, през януари да тръгнеш в планината без връхна дреха.
Джейкъб си пое дълбоко дъх и спокойно я предупреди:
— Ако още веднъж повториш колко съм тъп, ще те фрасна.
Съни го изгледа също така хладнокръвно.
— Божичко, цялата се разтреперих от страх. Ето, вземи — подхвърли му кожено яке. — Облечи това. Нямам никакво желание да те лекувам от измръзване. — След като помисли малко, даде му още чифт ръкавици и скиорска шапка. — Вие във Филаделфия нямате ли си зима?
Той изръмжа нещо неясно, но облече якето.
— Когато тръгнах от къщи, беше топло — обясни студено и нахлупи шапката на ушите си.
— Така ли? Е, това обяснява всичко. — изсмя се подигравателно тя, когато Джейкъб затръшна вратата след себе си. Изглежда не бе чак толкова луд. Може би малко особен, ала не и опасен. Така й бе още по-приятно да го дразни. Трябваше да го притисне, за да измъкне допълнителна информация за семейството на Кал.
Засмя се на глас, когато го чу да ругае на двора. Досети се, че бе изпуснал някой голям пън върху крака си. Може би трябваше да му предложи фенера, но напълно си го заслужаваше.
Лицемерно прикри усмивката си и отиде да му отвори. Целият беше в сняг. Дори веждите му бяха замръзнали и му придаваха малко учуден вид. Съни прехапа долната си устна, за да не каже нещо излишно и го пусна да влезе. Потропвайки с крака, за да се отърси от снега, той започна да реди дървата в сандъка. След като разбра по тишината, че бе готов, тя се прокашля, взе бирите и отиде при него в дневната.