— Не ти ли дават отпуска?
— Кои те?
— Твоите работодатели. — Тя сключи вежди и продължи да тръска тигана.
Джейкъб се подсмихна тайно, тъй като от пет години той назначаваше своите служители на работа и определяше кой кога да ползва отпуска.
— Причината е, че бях обсебен от проекта, по който работя в момента.
— На каква тема?
Забави се за миг с отговора, след което прецени, че истината с нищо нямаше да му навреди. Освен това искаше да види реакцията й.
— Пътуване във времето.
Съни се засмя, ала като видя израза на лицето му, усмивката й застина.
— Не се шегуваш, нали?
— Не. — Погледна към огнището и отбеляза: — Внимавай, ще ги изгориш.
— Ох. — Тя бързо дръпна тигана от пламъците и го остави на плота. — Имаш предвид преместване във времето като в романите на Хърбърт Уелс?
— Не съвсем. — Протегна крака към огъня. — Простичко казано, времето и пространството са съотносими понятия. Проблемът е само да се намери подходящо уравнение и да се приложи на практика.
— Разбира се. Е = мс2. Джей Ти, наистина ли вярваш, че е възможно да прескачаме от една епоха в друга? — Невярващо завъртя глава. Явно бе озадачена. — Също като господин Пийбоди и Шърман в „Машината на времето“.
— Като кого?
— Изглежда си имал тежко детство. Говоря за анимационното филмче, в което имаше куче-учен…
Той вдигна ръка в знак на протест, а очите му се превърнаха в две зелени цепки.
— Куче-учен, така ли?
— Да. Герой на анимационно филмче — търпеливо обясни Съни. — И кучето си имаше момче, Шърман… Няма значение. Важното е, че двамата нагласяваха разни дати на една голяма машина.
— Машина на времето.
— Точно така. И се връщаха в Рим по времето на Нерон или в Англия при крал Артур.
— Забележително.
— По-скоро адски интересно. Но това е само рисувано филмче, Джей Ти. Не бива да му вярваш сто процента.
В усмивката му се появи нещо загадъчно.
— А ти вярваш само на това, което си видяла с очите си, нали?
— Не. — Тя взе поставка за горещи съдове и я пъхна под тигана с пуканките. — Мисля, че не. — След това се засмя и изсипа пуканките в дълбока купа. — А може и така да е. По принцип съм реалистка. Трябва да има поне един реалист в семейството.
— Ала дори един реалист трябва да допуска съществуването на различни възможности.
— Сигурно си прав. — Съни загреба шепа пуканки и реши да си пофантазира. — Добре. Хайде да си представим, че се намираме в машината на господин Пийбоди и Шърман. Ти къде би отишъл? Или по-точно в кое време? Ако наистина ти се предостави такава възможност.
Погледна я как седи пред огъня със смеещи се очи.
— Възможностите са неограничени. А ти?
— Чудя се. — Размаха бирата. — Либи веднага щеше да назове поне десетина места в миналото. Например, при аптеките, инките или майте. Татко вероятно щеше да предпочете Тумстоун или Додж Сити. А мама, о, тя сигурно щеше да тръгне с него, за да го държи под око.
Той също си взе пуканки.
— Попитах, ги къде би искала да отидеш.
— В бъдещето. Искам да видя какво ни очаква в бъдеще. — Джейкъб нищо не каза, само се загледа в огъня. — След сто или двеста години. В края на краищата, от историческите книги винаги можеш придобиеш известна представа за миналото. Докато за бъдещето… Много по-вълнуващо е да видиш какво е постигнало човечеството. — Тази мисъл искрено я разсмя. — Наистина ли ти плащат, за да се занимаваш с подобни неща? Не е ли по-разумно да откриеш начин да се прекоси Манхатън за четиридесет минути в пиковите часове?
— Сам избрах тази тема.
— Сигурно е много интересно. — Съни се бе успокоила и искрено се наслаждаваше на компанията му. — А аз прекарах по-голямата част от живота си в колебания с какво искам да се занимавам. Отвратителна съм — призна с въздишка. — Не обичам да спазвам правила и да се подчинявам на началството. С всички непрекъснато споря, създавам напрежение на работното място. С една дума — ни се водя, ни се карам.
— Ами?
Този път не се засегна от многозначителната му усмивка.
— Така е. И все пак най-често съм права. А хората не обичат да си признават грешките. Понякога съжалявам, че не съм по-гъвкава…
— Защо? Светът е пълен с хора, които нямат собствено мнение.
— И които определено са по-щастливи от мен — въздъхна тя. — Срам ме е, но наистина мразя да правя компромиси. Ала и ти не обичаш да грешиш, нали?
— Да, затова внимавам какво приказвам.
Съни се засмя и се изтегна по корем на килимчето.
— Май започвам да те харесвам. През нощта трябва да поддържаме огъня, ако не искаме да замръзнем. Ще спим на смени. — Прозя се и отпусна глава на ръцете си. — Събуди ме след час-два да поема дежурството.