— Виж, Джей Ти. Ние сме възрастни хора. Нека тогава се държим като такива.
— Нали точно това правим. — Опита се да се усмихне.
— Извинявай, че те разстроих.
— Вината не беше само твоя. — Съни успя да отвърне на усмивката му. — Нещастно стечение на обстоятелствата. Двамата сме сами. Без ток. На светлината на свещите и огъня в огнището. — Сви рамене и отново се почувства нещастна. — Всеки би се поддал на такава атмосфера.
— Щом казваш… — Той пристъпи крачка към нея. Тя отстъпи назад. Джейкъб се досети, че трябваше да изработи стратегия на ухажването и каза любезно: — Харесвам те и без светлина на свещи.
Съни понечи да отвърне, ала не можа да измисли нищо подходящо и отново прокара ръка през косата си.
— Трябва да поспиш. А аз ще отида да донеса дърва.
— Добре. Сънбийм?
Извърна се рязко и го изгледа възмутено. Пак бе използвал пълното й име, въпреки че го бе предупредила.
— Много ми беше приятно да те целувам — каза й той. — Много.
Тя измърмори нещо неясно, навлече си палтото и избяга навън.
Денят се точеше бавно. Съни предпочиташе да бе спал по-дълго време, но това едва ли щеше да промени нещо. Буден или заспал, Джейкъб бе тук. И в този смисъл непрекъснато й пречеше. Тя отчаяно се опитваше да се зарови в книгите, ала толкова ясно усещаше присъствието му, че й идеше да простене.
Той също четеше, при това жадно, както бе забелязала Съни, и поглъщаше роман след роман от етажерката на Либи. Всичко, което правеха, беше изцяло съсредоточено в дневната, около топлината на огъня, за който се грижеха на смени.
Обядваха студени сандвичи и чай — тя все пак успя да кипне вода на открития огън. Говореха си само ако беше абсолютно наложително.
До вечерта и двамата не можеха да си намерят място от нерви. Станаха заядливи, и то не само защото бяха принудително затворени в хижата. Всеки от тях тайно се чудеше как щеше да премине денят, ако се бяха пъхнали под одеялото, вместо да се гледат враждебно от двата противоположни ъгли на стаята.
Джейкъб отиде до единия прозорец. Съни — до другия. Тя се загледа в огъня. Той започна да разлиства следващата книга. Съни извади пакет бисквити. Джейкъб отиде за нови свещи.
— Чела ли си тази книга?
Тя погледна заглавието. Това бяха първите думи, които си разменяха от един час.
— Коя?
— „Джейн Еър“.
— Разбира се. — Беше истинско облекчение отново да се поведе нормален човешки разговор. Подаде му пликчето с бисквитите като предложение за мир.
— И как ти се струва?
— Обичам да чета за нравите през миналите векове. Били са толкова строги и пуритански, а под обвивката на доброто възпитание и благоприличието често са бушували опустошителни страсти.
Той се усмихна.
— Наистина ли мислиш така?
— Да. Освен това книгата е написана на хубав език, а историята е много романтична. — Съни преметна крака през облегалката на креслото. Очите й бяха замечтани, а уханието й — дяволите да я вземат! — се усещаше из цялото помещение. — Обикновено бедно момиче печели сърцето на солиден и интелигентен мъж.
Изгледа я недоумяващо.
— И това, според теб, е много романтична история?
— Естествено. Действието се развива па фона на ярка луна, полузакрита от облаци, през ветровита нощ. Има още ужасяваща семейна трагедия и жертва. Преди няколко години от „Пи Би Ес“ направиха страхотна телевизионна екранизация. Гледа ли я?
— Не. — Облегна се назад все така озадачен. — Майка ми има книгата. Тя обича да чете романи.
— Вероятно се разтоварва, след като цял ден е прекарала в съда.
— Сигурно.
— А баща ти с какво се занимава?
— С различни неща. — Изведнъж почувства колко бе далече семейството му. — Най-много от всичко обича да се занимава с градината.
— И моят също. Естествено, сади билки. — Посочи чая. — Но обича и цветята. Когато бяхме малки, татко беше посадил зеленчуци точно под кухненския прозорец. И главно с това се хранехме. Ето защо сега ги избягвам.
Джейкъб се опита да си представи детство с чушки и домати под кухненския прозорец и не можа.
— Какво ли е да отраснеш тук, в гората…
— Тогава ни се струваше съвсем естествено. — Съни се надигна лениво, разрови огъня и се върна при него на диванчето. Вече бе забравила колко я изнервяше бурята. — Мислех си, че всички живеят като нас. Обаче един ден отидохме в града и аз видях светлините, тълпите от хора, сградите. Все едно пред мен се отвори вълшебен калейдоскоп и ми показа цяло море от цветове и звуци. По-късно винаги се връщахме тук и се чувствахме прекрасно.
Прозя се с половин уста и се облегна на възглавниците.
— Ала аз винаги исках да се върна там, при шума на големия град. Тук никога нищо не се променя. Донякъде това е чудесно, защото винаги можеш да разчиташ, че ще намериш гората такава, каквато си я оставил. Действа успокояващо. А в града винаги се случва нещо ново. Сигурно обичам прогреса.