— Извинявай. Исках само да те попитам как си.
— Здравата премръзнала и гладна като вълк, ала общо взето добре. — Наклони глава и го погледна с интерес. — А ти как си?
— Чудесно. Малко ме болеше глава — излъга той, внезапно осенен как да я подпита деликатно за проблема й, — и взех от твоите хапчета.
— Хубаво.
— От онези в малката синя кутийка без надпис.
Очите й се разшириха от смайване, след това станаха кръгли и накрая се изпълниха със смях.
— Не вярвам да ти помогнат особено.
— А ти имаш ли нужда от тях?
Този път тя затвори очи и поклати глава.
— Боже, и това ми било учен. Да, имам. По-добре да взема предпазни мерки, отколкото носле да съжалявам, нали?
Окончателно объркан, Джейкъб само кимна.
— Да.
— Тогава, хайде да закусваме. — Сложи чиниите, а върху тях — разрязани наполовина хлебчета. Заля ги с обилно напоеното със сос месо, а отстрани сложи от картофките. Закуската беше готова.
Той забеляза, че Съни на няколко пъти сипа върху своите картофки бели кристалчета от шишенце с дупки. Джейкъб също изтръска малко върху своите с експериментална цел. Оказа се сол. И то истинска. Имаше чудесен вкус, но той се въздържа от изкушението да си сложи още. Разтревожи се за нейното кръвно налягане. О, само да можеше да я подложи на пълни медицински изследвания в лабораторията на кораба.
Тя проговори отново чак когато бе преполовила храната.
— Е, смятам, че сме спасени от гладна смърт.
Джейкъб не разбра точно какво яде, ала тя отново се оказа права. Беше адски вкусно.
— Снегът спря.
— Аха, и аз забелязах. Слушай, никак не ми е приятно да го призная, но се радвам, че беше тук. През последните два дни нямаше да ми е приятно да съм сама.
— Защо? Чудесно се справяш.
— Друго си е, когато има с кого да се скараш. Не съм те питала, но… Смяташ ли да останеш, докато се върнат Кал и Либи? Може да се наложи да чакаш няколко седмици.
— Дойдох специално, за да видя Кал. Ще го изчакам.
Съни кимна. Би предпочела да не изпитва облекчение. Започваше да привиква към неговото присъствие.
— Дано твоето служебно положение ти позволява да отсъстваш от работа, колкото си поискаш.
— Може да се каже, че това, с което наистина разполагам, е време. А ти докога смяташ да останеш?
— Още не съм решила. Няма да успея да се запиша за този семестър. Мисля да кандидатствам в колеж на Източното крайбрежие. Малко промяна. — Отправи му бърза и колеблива усмивка. — Как мислиш, дали Филаделфия ще ми хареса?
— О, да. — Чудеше се как да й опише града на достъпен език. — Много е красива. Има добре запазена историческа част.
— Да, вярно. Камбаната на свободата, Бен Франклин и така нататък.
— Някои неща остават вечни, независимо, че всичко останало се променя. — За пръв път се замисли за това. — Има много паркове — сенчести, с много зеленина. През лятото там е пълно с деца и студенти. Уличното движение е слабо, ала това е част от красотата на Филаделфия. От покривите на някои сгради се вижда целият град, старите и новите квартали.
— Изглежда ти е домъчняло за дома.
— Да. И то повече, отколкото предполагах. — Въпреки това гледаше и виждаше само нея. — Много бих искал да ти го покажа.
— И аз. Искаш ли да предложим на Кал и Либи да се качим на самолета и да заминем при вашите? Ще направим истинско семейно събиране. — Забеляза как се промени изразът му и инстинктивно протегна ръка към неговата. — Нещо лошо ли казах?
— Не.
— Но му се сърдиш — тихо забеляза Съни.
— Това е нещо лично, само между нас двамата.
Ала тя не се отказваше лесно. Вече не го мислеше за ръмжащ и избухлив идиот, както в началото. Изглеждаше й по-скоро притеснен и объркан. Но ако имаше нещо, по което двете с Либи си приличаха като две капки вода, това бе, че никога не обръщаха гръб на заблуден човек.
— Джей Ти, не е справедливо да се сърдиш на Кал, само защото се е влюбил, оженил се е и се е преместил да живее в Орегон.
— Не е толкова просто.
— Напротив. — Този път Съни твърдо си бе обещала да не губи самообладание и да не избухва. — И двамата са възрастни и зрели хора, които носят отговорност за постъпките си. Освен това се чувстват добре заедно. — Отново забеляза в очите му онзи мълчалив и поставящ диагноза поглед, който я вбесяваше. — Повярвай ми, виждала съм ги как се гледат. За разлика от теб.
— Така е — кимна той. — Не съм ги виждал.