— За това никой не ти е виновен, обаче… — Усети, че отново се ядосва, стисна зъби и продължи по-спокойно. — Опитвам се да ти обясня, че не съм познавала Кал, преди да стане част от нашето семейството, ала познавам, когато някой е щастлив. А той определено е щастлив. А що се отнася до Либи, Кал й даде нещо много важно. Преди тя беше толкова срамежлива, никак не бе трудно да я избуташ на заден план. А откакто е с Кал, направо свети от щастие. Сигурно не е лесно да приемеш, че Либи е най-хубавото нещо в живота на брат ти, но трябва да го приемеш.
— Нямам нищо против сестра ти. — Дори да имаше, засега нямаше да го споменава. — Ала смятам сериозно да поговоря с Кал за поведението му.
— Инатиш се като магаре на мост.
Джейкъб се замисли върху израза и реши, че е много сполучлив.
— Да. — Усмихна се, наслаждавайки се на меката като коприна уста и гордо вдигната брадичка срещу себе си. — Това се отнася и за двама ни.
— Аз поне не тичам насам-натам из страната, за да си пъхам носа в личния живот на хората.
— Освен в личния живот на приятно закръглени дами, които възнамеряват да се изтезават с модела… Как му беше името? „Веселата вдовица“.
— Това е друго. — Съни изсумтя презрително и отмести чинията си. — Може да ти изглеждам прекалено цинична, но дори аз вярвам в силата на любовта.
— Не съм казвал, че не вярвам в силата на любовта.
— О, така ли? — Устните й се присвиха презрително. Най-после го бе приклещила в ъгъла. — Тогава значи няма да се бъркаш на Кал и Либи, докато не се убедиш, че наистина се обичат?
— Ако е така, не бих могъл да им се меся, нали? Ала ако се окаже, че не се обичат — завъртя неопределено ръка, — тогава ще видим.
Тя стисна здраво пръстите си в юмруци, но не издържа и го сряза.
— Не забравяй, че още не е късно да те изгоня в гората, където със сигурност ще замръзнеш в спалния си чувал.
— Ала няма да го направиш. — Вдигна чашата с кафе за наздравица. — Защото под свирепата ти външност се крие нежно сърце.
— Това може и да се промени.
— Не, няма. По принцип хората трудно се променят. — Рязко се наведе и я хвана за ръката. Не обичаше мелодраматичните жестове, но в момента не можа да устои. — Съни, не искам сестра ти да страда. Нито ти.
— Обаче си готов да ни нараниш, ако се изпречим на пътя ти.
— Да. — Замислено обърна дланта й нагоре. Беше тясна и удивително нежна за жена с толкова добро дясно кроше. — Ти обичаш семейството си. Аз също обичам моето. Родителите ми… Опитват се да приемат решението на Кал, ала никак не им е лесно. Никак.
— Достатъчно е да дойдат да го видят и ще го приемат.
— Не е така. Не мога да ти обясня. — Отмести поглед от съединените им ръце към очите й. — Много бих искал, но не мога. Дори не мога да го опиша с думи.
— Да нямаш неприятности със закона? — бързо попита тя.
— Моля?
— Да не те търсят от полицията или от ФБР? — повтори Съни и здраво стисна пръстите му.
Заинтригуван, той отпусна ръката си в нейната. Очите й бяха загрижени и пълни със съчувствие. Към него. Беше искрено трогнат.
— Какво те кара да мислиш така?
— Начинът, по който се появи… Вероятно и това, че досега не си идвал. Освен това се държиш някак… Не зная как да го обясня. Все едно, че си от друг свят.
— А може би наистина е така? — Отстрани може и да бе забавно, ала на него никак не му беше до смях. Ако не беше сигурен, че после ще съжалява за постъпката си, просто би я прегърнал за миг. — Нямам неприятности, Съни. Поне не такива, за каквито ти си мислиш.
— И не си бил — замисли се как по-деликатно да спомене подозренията си, — малко болен?
— Малко болен ли? — Изгледа я неразбиращо. Постепенно погледът му се проясни. — Мислиш си, че съм бил… — Този път не издържа и широко се усмихна. За обща изненада поднесе ръцете й към устните си. — Не, не съм бил малко болен, нито физически, нито в друг смисъл. Просто бях много зает. — Тя се опита да издърпа ръката си, но Джейкъб не я пусна. — Страхуваш ли се от мен?
Гордостта бе най-отличителната й черта.
— Откъде-накъде да се страхувам?
— Добър въпрос. Ала след като си мислила, че съм… — отново направи неопределен жест с ръка, — малко неуравновесен, защо ми позволи да остана? Дори ме нахрани.
Необичайната нежност в гласа му я накара да се почувства неудобно.
— Същото бих направила и за болно куче. Няма нищо странно.
— А според мен има. — Съни се изправи рязко и той я последва. — Сънбийм…
— Предупредих те, да не ме…
— Понякога просто се изкушавам да те наричам така. Благодаря ти.
Сега вече тя се почувства не само неудобно. Но и нервна.
— Няма защо.
— Не е така. — Палецът му нежно погали кокалчетата на пръстите й. — А ако ти бях казал, че имам неприятности, щеше ли да ми помогнеш?