Своенравно отметна глава назад.
— Не зная. Зависи.
— Струва ми се, че щеше да го направиш. — Взе ръцете й в своите и ги задържа така, докато Съни не притихна. — Милото отношение към човек, който се намира далече от дома, е нещо скъпоценно и не се среща толкова често. Никога няма да го забравя.
Тя не искаше да е толкова близо до него. Нито да попада под влиянието на чара му. Чувстваше се безпомощна, когато я гледаше с тази кротка нежност. А за нея нямаше нищо по-страшно от чувството на безпомощност.
— Прекрасно. — За да се пребори с обзелата я паника, бързо си освободи ръцете. — Можеш да ми се отблагодариш, като измиеш чиниите. А аз отивам да глътна малко чист въздух.
— Ще дойда с теб.
— Аз не…
— Нали каза, че не се страхуваш от мен.
— Вярно е. — Въздъхна измъчено. — Добре, ела щом искаш. — В момента, в който отвори вратата, дъхът й спря от студа. Вятърът бе утихнал и слънчевите лъчи започваха да си пробиват път през високите облаци, ала въздухът беше леден. Съни си каза, че поне щеше да проясни мислите й. Преди малко в кухнята, когато Джейкъб толкова напрегнато се взираше в очите й, за миг се бе почувствала като… Не знаеше като какво. И не искаше да знае. Беше доволна, че беше навън, въпреки че снегът й стигаше до коленете. Още един час на затворено и щеше да се побърка. А може би точно това я бе сполетяло, докато бе затворена в хижата заедно с него. Моментна лудост. — Много е диво, нали? — Застанала в задния двор, тя с възхищение гледаше към просторната бяла пустош. Затихващият вятър премина за последно през върховете на дърветата и на земята се посипа пухкав сняг. — Винаги най-много съм обичала зимата. Защото само тогава можеш да останеш напълно сам. Забравих храната за птичките. Чакай малко.
Обърна се и започна да си пробива път през снега. Той си помисли, че се движи грациозно като балерина. Осъзна, че би могъл да я наблюдава с часове и това го разтревожи. Съни се върна след малко, прегърнала огромен чувал от юта.
— Какво правиш?
— Ще оставя храна на птичките. — Беше останала без дъх, но не спря да си почине. — През това време на годината имат нужда от помощ, за да оцелеят.
Джейкъб поклати глава.
— Нека ти помогна.
— Няма нужда. Аз съм силна.
— Зная. Все пак, дай ми чувала. — Взе го от нея и започна да го влачи по снега. С всеки метър той събираше сняг и ставаше все по-тежък. — Нали уж не беше голяма почитателка на природата.
— Да, ала не мога да ги оставя да умрат от глад. — Освен това беше обещала на Либи.
Джейкъб премести чувала с още един метър.
— Не може ли просто да го изсипем?
— Когато започнеш нещо…
— Прави го както трябва. Да, чувал съм тази поговорка.
Спряха до едно дърво и тя стъпи на пън, който едва се подаваше под снега и започна да пълни със семена къщичка за птици от дърво и стъкло.
— Готово. — Изтръска последните семенца от ръцете си. — Искаш ли на връщане аз да го нося?
— Остави на мен. Само не разбирам откъде-накъде една самоуважаваща се птичка ще дойде да търси храна точно тук, в тази пустош.
— Нали и ние сме тук — извика Съни, когато той повлече чувала обратно през снега.
— Което е не по-малко странно.
Тя се засмя и се изплези зад гърба му. Като човек, който не обича да пропуска нито една възможност, наведе се и започна да прави снежни топки. Докато Джейкъб остави чувала под навеса, Съни си беше приготвила достатъчно боеприпаси и запрати първата топка право в челото му.
Приличаш на снежен човек. Той изтупа снега и й напомни:
— Внимавай, вече загуби една игра.
— Голяма работа. Онова беше само покер. — Взе следващата топка и замислено я претегли с ръка. — А сега става дума за истинска война. Тук се искат способности, не само късмет.
Джейкъб успя да избегне следващия удар и изруга, тъй като за малко не загуби равновесие. Но следващата топка го улучи в гърдите. Смъртоносно попадение.
— Държа да те предупредя, че в колежа бях най-добрият питчър в отбора по софтбол. И още ме бива.
Следващата топка бе насочена към рамото му, ала той вече беше подготвен. С ловко движение, на което тя искрено се възхити, успя да я хване на сантиметри от целта. Нямаше как да спомене, че от три години неизменно бе капитан на междугалактическия отбор по софтбол.
— Никак не е зле, Хорнблоуър. — Съни изстреля следващите две топки една след друга, като втората го хвана неподготвен. Тя с удоволствие установи, че бе в добра форма. Цялото му яке беше в сняг. А една особено удачно изпратена топка за малко да свали шапката от главата му.