— Разстроен съм, защото беше много повече от секс. — Почувства се като истински страхливец, защото не й каза веднага, че всичко щеше да свърши много по-рано, отколкото всеки от тях би могъл да приеме. — И не зная какво да правя.
В първия момент Съни нищо не каза. Разбра, че бе ядосан на себе си. И не по-малко от нея объркан и смутен от това, което се бе случило, не, по-скоро експлодирало между двамата.
— Защо не изчакаме, докато му дойде времето?
Погледна я изненадано. Как му се искаше да повярва, че всичко бе толкова лесно и просто.
— А когато дойде време да си тръгна?
Ледът определено се бе разтопил, защото тя усети първата пронизваща болка в сърцето си.
— Тогава ще му мислим. — Внимателно подбираше думите си. — Джейкъб, и двамата не искаме да се обвързваме. Ала то се случи. И не искам от нищо да се отказвам.
— Сигурна ли си?
Вдигна ръка и го погали по бузата.
— Да. — Уплашена да не каже нещо излишно, Съни се сгуши под завивките. — Е, след като се разбрахме по този въпрос, твой ред е да приготвиш закуската. Извикай ме, когато свършиш.
Той премълча. Ако трябваше да избира дали да каже прекалено много, или прекалено малко, предпочиташе второто. Стана, навлече си дрехите и излезе от стаята.
Останала сама, тя зарови глава във възглавницата, която още пазеше неговата миризма. Въздъхна нещастно и се отпусна, за да си почине тялото й. Беше излъгала. Всеки път, когато я уволняваха от работа, изпитваше остра болка, беше нещастна и изпълнена с отвращение към себе си. А ако Джейкъб я отхвърлеше, щеше да е много по-лошо от това, да остане без работа.
Размърда се на възглавницата и се загледа в оскъдната слънчева светлина, която проникваше през прозореца. Какво щеше да прави, ако той поставеше край на връзката им? Щеше да го преодолее. Беше длъжна да вярва в това. Но знаеше, че нямаше да може да се възстанови, докато бе жива.
Затова не трябваше да допуска да я изостави.
Важното беше да не избързва. Съни знаеше, че изисква прекалено много от хората около себе си. Прекалено много обич, внимание, търпение и доверие. Ала този път щеше да е различно. Тя щеше да бъде търпелива. И да му вярва.
Знаеше, че бе също толкова объркан като нея. Нормално, като се имаше предвид скоростта и силата, с която бе започнала тяхната връзка. След като бяха стигнали дотук за толкова кратко време, какво ли щеше да се случи през следващите седмици?
Имаха нужда от време да се опознаят, да преодолеят търканията. Няма да стане с търканията, помисли си, вперила поглед в тавана. Затова ще ни е необходимо повече от един живот. Но на нея и така й харесваше.
Ала времето… То беше най-важното. Имаха нужда от време, за да свикнат с това, което се бе случило, и да приемат, че щеше да продължи и занапред.
Усмихна се. Самоувереността й се завърна. И ако се наложеше, беше готова да му го набие в дебелата глава. Вече знаеше какво иска. Това беше основното. Искаше Джейкъб Т. Хорнблоуър. А ако след като той се видеше с Кал, събереше си оскъдния багаж и тръгнеше да се връща на Изток, Съни просто щеше да замине с него.
Какво бяха няколко хиляди километра? Особено за влюбените?
О, не, Джейкъб нямаше да се отърве от нея без бой. Точно тук беше силата й. Щом тя го искаше, а Съни беше убедена, че е така, тогава той нямаше избор. Може би с повече късмет след петдесет или шестдесет години щеше да го пусне да си върви. Но междувременно щеше да му се наложи да се примири с нея.
— Съни! Прерових всичките ти тъпи кутии, но не мога да намеря кафето! — Тя се усмихна. Ах, сладкият глас на нейния любим прорязваше утринния въздух. Истинска музика за ушите, чуруликане на птички… — Чу ли какво казах? Не мога да намеря проклетото кафе!
Като рев на ранено магаре.
Безумно влюбена, Съни отметна купчината одеяла.
— Виж в шкафчето над печката, глупчо. Чакай, сега идвам.
ОСМА ГЛАВА
Още една седмица сред тишината на природата и Съни щеше да се побърка окончателно. Като нищо. Дори любовта не бе достатъчно спасение от тягостните часове на самота, прекъсвани само от случайните посещения на прегладняла птичка или монотонното „кап-кап-кап“ на топящия се на покрива сняг.
Е, за разнообразие мога да слушам и как свири вятърът по върховете на дърветата. След тази мисъл тя внезапно осъзна, че с радост би сменила цялото богатство на природата за стържещите звуци на претоварено улично движение в кой да е по-голям град.
Може да съм родена в гората, мислеше си, но не съм длъжна цял живот да не излизам от нея.
Присъствието на Джейкъб определено беше голямо развлечение, при това вълнуващо. Ала дните минаваха и постепенно стана ясно, че неговите представи за добре прекарано време, както и нейните, съвсем не се покриваха с това, да си изолиран от света в дървена хижа сред снежната горска пустош. Това й подейства успокояващо, но не разреши проблема със скуката.