— Ако това ти харесва, налага се да преразгледаме отношенията си.
Звукът ту се появяваше, ту изчезваше, докато местеше стрелката. Накрая си хареса мелодично рок парче, не много по-различно от тези, които пускаха през неговата епоха.
— Добър избор. — Тя се обърна и се усмихна. — Кой ти е любимият музикант?
— Моцарт — отвърна бързо, защото отчасти отговаряше на истината, а и защото знаеше, че бе безопасно да го спомене.
— Значи много ще си допаднете с майка ми. Когато бяхме малки, тя обичаше да тъче черги под звуците на неговия Концерт за кларинет в да минор. — Без да обръща внимание на силния звук на радиото, изтананика няколко такта. — Обичам го заради чистотата на звука, обясняваше ни тя. Мама винаги си е падала по чистите неща — без примеси, без консерванти.
— Как запазвахте храната без консерванти?
— И аз това се чудя. Какво е животът без консерванти?
— А татко обикновено превключвате на Боб Дилън. — Съни се засмя. Макар и да не си призна, ала се успокои, когато излязоха на първия почистен от снега участък. — Един от най-ранните ми спомени е как той плеви градината с коса до раменете, а от портативния грамофон се разнася продрания глас на Дилън. „Хей, където и да сте, елате да се хванем за ръце…“ Само по панталон клош — говоря за татко, не за Дилън — и герданче от мъниста. — Джейкъб се натъжи, като си представи собствения си баща, облечен в спретнати дрехи за работа в градината, синя риза и син панталон, косата му грижливо прибрана под кепе с козирка, как подрязва любимите си рози и спокойно слуша Брамс по уокмена си. Представи си и майка си, седнала под сенчесто дърво в някой мързелив неделен следобед, как чете роман, докато те двамата с Кал играят бейзбол и се карат. — Мисля, че ще ти хареса.
Унесен в спомените си, Джейкъб я погледна стреснато.
— Моля?
— Баща ми — повтори тя. — Мисля, че ще ти хареса.
Внезапно се вбеси. Не бе трудно да пресметне колко бе две и две.
— Родителите ти живеят в Портланд, нали?
— Да. На двайсет минути от апартамента ми. — Въздъхна тихо и щастливо, когато излязоха на шосе номер пет и се насочиха на север. — Много ще се радват да се запознаете. Най-после да видят поне един представител на обвитото в мистерия семейство на Кал. — Веселата й усмивка се стопи, когато забеляза израза му. Здраво вкопчи пръсти във волана, но не от яд, а от отчаяние. — Да се запознаеш с родителите ми не означава обвързване за цял живот.
Гласът й беше станал суров и хладен. Ако не беше толкова зает със собствените си проблеми, той може би щеше да усети болката й.
— Защо не ме предупреди, че ще се срещаме с родителите ти? — Истината бе, че нито искаше да се запознава с тях, нито да си ги представя като човешки същества.
— Защото не сметнах, че е необходимо. — Кракът й започна нервно да потропва. — Вече разбрах, че твоята представа за семейство доста се различава от моята, ала не мога да си представя, че ще се прибера в града и няма да им се обадя.
В гърлото му се надигна горчива буца.
— Нямаш представа колко държа на семейството си.
— Така ли? — бързо и нервно вдигна рамене Съни. — Нека си спомним само, че не виждаш нищо лошо в това, да не се срещнеш с някои членове на семейството за доста продължителен период от време. Но това си е твоя работа — сряза го, преди да бе успял да възрази. — И определено не си длъжен да дойдеш у нашите. — Пръстите й забарабаниха в такт с крака. — Дори няма да те споменавам пред тях.
Джейкъб прояви достатъчно предпазливост и нищо не каза. В противен случай рискуваше да изтърси нещо излишно и после да дава обяснения.
Тя нищо не знаеше за чувствата му. За нея всичко бе толкова лесно. За да се види с близките си, беше достатъчно да скочи в това смешно превозно средство и да излезе на така наречената магистрала. Благодарение на съвременните средства за комуникация можеше да разговаря с тях от разстояние. Дори да се намираше на другия край на планетата, технологиите на двадесети век осигуряваха някаква връзка.
Какво знаеше Съни за истинската раздяла, за това, колко бе мъчително да загубиш част от себе си. Интересно, как щеше да се почувства, ако неочаквано разбереше, че никога повече няма да види сестра си?
Тогава надали щеше да е толкова нафукана. През следващия час Джейкъб се забавляваше да наблюдава останалите коли на шосето. Комично тромави, бавни и неефикасни до абсурд. И радостно си тровят въздуха. Тези хора никого не уважават, помисли си. Нито себе си, нито ресурсите си, нито следващите поколения.