А в същото време тя си мислеше колко е безчувствен. Той си представи какво щеше да стане, ако влезеше с небрежна походка в някоя научна лаборатория — интересно как изглеждаха лабораториите през тази епоха? — и им демонстрира какво означава истинско превозно средство.
Сигурно щяха да му принесат в жертва агне и да го провъзгласят за бог.
Облегна се назад и кръстоса ръце пред гърдите си. Нека сами стигнат дотам. В момента най-големият му проблем бе как да оцелее при ледения студ, който излъчваше Съни.
Стресна се, когато се изкачиха на някаква рампа. Не беше внимавал в пътя, но имаше чувството, че не са пътували пет часа.
— Какво правиш?
— Ще взема нещо за хапване и ще заредя колата. — Произнесе думите рязко, без да го поглежда.
Обзета от справедлив гняв, тя спря пред бензиностанцията и слезе от колата, като силно затръшна вратата. Взе маркуча за самообслужване, мърморейки под нос.
Беше забравила за пещерния му манталитет. Очевидно си бе въобразил, че му готви капан. Искам да се запознаеш с родителите ми. Какво ще кажеш и за един годеж? Идеше й да изскърца със зъби. Беше направо обидно.
Може и да беше влюбена в него, при това искрено се надяваше, че бе взаимно, но не бе оказвала върху него никакъв натиск. Нито тръпнеше от желание да го види как пада на колене и я моли да се омъжи за него.
Ако си бе въобразил, че смята да го хвърли в краката на родителите си като плячка, заловена с цел брак, очакваше го голямо разочарование. Нещастен кретен.
Джейкъб поседя малко в колата, след което реши да се поразтъпче. И да се огледа наоколо.
Значи това беше станция за зареждане на автомобилите им. Съни пъхна единия край на някакъв маркуч в малко отделение отстрани на лендроувъра. По изражението й си личеше, че никак не й е приятно да стои на студа и да държи грозния маркуч. Зад нея помпата, помпата за бензин, уточни той мислено, пощракваше бодро и на таблото се сменяха цифри. Усещаше се силна миризма на гориво.
След малко пристигнаха и други коли. Някои шофьори останаха в колите и изчакаха да се приближи мъжът със синята шапка и да извърши същата процедура като Съни. Други постъпиха като нея, ала също трепереха от студ.
Забеляза жена, която оправяше шапките и шаловете на трима малчугани, застанали пред някаква сграда встрани от пътя. Децата спореха и хленчеха, а тя ги дърпаше за ръцете. Джейкъб се усмихна. Е, поне това не се беше променило през вековете.
По шосето непрекъснато минаваха коли. Той сбърчи недоволно нос, когато го лъхна силна миризма на изгорели газове. Мина огромен камион и въздухът се раздвижи.
Имаше много сгради. Някои високи, други — ниски, но всички тясно прилепени една до друга, като че се страхуваха да не остане празно място. Според него това беше градоустройствен стил, лишен от въображение. Малко по надолу на улицата забеляза нещо, което го накара да изпита внезапна носталгия по дома. Две високи златни арки. Поне малко цивилизация, помисли си и се усмихна на Съни.
Тя не отвърна на усмивката му.
Без да му обръща внимание, завинти капачката на резервоара и окачи маркуча. Независимо че бе наказан с мълчание, Джейкъб реши да не се извинява за нещо, за което очевидно сама си беше виновна. Въпреки това я последва в сградата, очарован от цветните опаковки на шоколадовите вафли и бонбони, редиците с безалкохолни напитки и натрапващата се миризма на нафта.
Когато Съни извади книжни пари, за да плати, той едва устоя на изкушението да протегне ръка и да ги докосне. За всеки случай прибра ръце в джобовете си. Мъжът с шапката докосна с изцапаните си пръсти клавишите на някакъв апарат. В черното прозорче светнаха червени цифри. После мъжът взе парите и върна на Съни няколко плоски метални кръгчета.
Джейкъб си спомни, че и това бяха пари. Наричаха се „монети“. Беше разочарован, когато тя ги пусна в чантата си, преди да ги бе видял отблизо. Чудеше се как да я помоли да му даде няколко мостри.
Жената, която бе видял преди малко, влезе с децата в помещението и веднага стана много шумно. И тримата едновременно се хвърлиха към стелажите с бонбони.
— Само по едно пакетче — обяви строго жената. — Иначе веднага си тръгваме. — Докато говореше, започна да бърка в чантата си.
Децата, облечени с топли палта и с шапки на главите, веднага се скараха от кои бонбони да вземат, а караницата естествено завърши с бой. Най-малката госпожица падна на дупето си и започна да плаче. Джейкъб машинално се наведе да й помогне и й подаде смачкания бонбон. Долната й устничка трепереше, големите сини очи се наляха със сълзи.