Дъвчеше механично и го проклинаше, че й бе развалил удоволствието от храната.
Да вземе да й се обясни в любов на опашка за хамбургери! Какво възпитание, каква деликатност! Забарабани с пръсти по волана и потисна една въздишка. А от друга страна, колко беше мил и сладък.
Предпазливо го погледна с крайчеца на окото си. Профилът му беше суров, очите — твърди като стомана. Много пъти го беше виждала ядосан, ала сега беше различно. Имаше нещо невероятно трогателно в обиденото му мълчание. След двайсет години с усмивка щяха да си спомнят кога и къде й беше казал вълшебните думички за пръв път.
Изкатери се на колене върху седалката и го прегърна. Той зяпна от изненада и подскочи, когато в скута му се изля ледена течност от чашата й.
— Дяволите да вземат, Съни, заля ме с колата си!
Понечи да се изправи, но замръзна на място, когато устните й се притиснаха към неговите. Усети напиращия й смях. Спирачката пречеше, ала все пак се опита да я привлече по-близо.
— Сериозно ли го каза? — попита го тя и изтърси остатъка от сандвича си от седалката.
Но Джейкъб не падаше лесно по гръб.
— Кое?
— Онова, което каза преди малко, на опашката.
Нарочно я сложи да седне върху мокрото петно на панталона си.
— На каква опашка?
Въздухът излезе от устата й със съскаме, ала Съни беше решила да се държи мило и обви ръце около врата му.
— Каза, че ме обичаш. Вярно ли е?
— Може и да съм го казал. Не е помня. — Премести ръце нагоре под палтото й, но бе принуден да се задоволи само с трикото на блузата й. — Сигурно съм се чудел как да поведа разговор.
Тя прехапа устна.
— Давам ти последен шанс, Хорнблоуър. Сериозно ли го каза?
— Да. — Господ да им е на помощ. — Защо, пак ли търсиш повод за скандал?
— Не. — Опря бузата си до неговата. — Изобщо не искам да се караме. Поне засега. — Отново въздъхна мъчително. — Просто се уплаших.
— Значи сме двама. И аз бях уплашен.
Целуна го по врата и се отмести.
— И още по-страшно ще става. Защото и аз те обичам.
Той вече го знаеше, и все пак… Не бе подготвен да види израза на очите й и движението на устните й, докато произнасяше точно тези думи, както не бе подготвен да се справи със силата на чувствата, които внезапно го заляха. Цял водопад от чувства. Едва успя да изплува от него и притисна устни към нейните.
Ала все не успяваше да я притисне достатъчно близо до себе си. Не виждаше нищо странно в това, че се прегръщаха на някакъв паркинг в близост до оживена магистрала, и то посред бял ден. Истинското чудо бе, че той се намираше тук и сега, и че я бе намерил, въпреки вековете, което ги разделяха.
Съни не можеше да отиде в неговото време. Както Джейкъб не можеше да остане в нейното. Въпреки това, в този малък отрязък от пространство и време, те бяха заедно.
А времето продължаваше да тече.
— Просто не зная какво ще стане с нас — промърмори. Сигурно имаше някакво решение, някакво уравнение или теория. Но кой компютър би се справил с анализ на данни, чисто емоционални по същество?
— Нали се разбрахме, че един ден и за това ще помислим, помниш ли? — Тя се облегна назад и се усмихна. — Има време. — Прегърна го, без да забелязва тревогата в очите му. — И като си говорим за време, трябва да ти напомня, че до Портланд има най-малко два часа път.
— Много е — простена той.
Съни се засмя и се завъртя на седалката.
— И аз си помислих същото.
Изведе бавно колата от паркинга и потегли, като внимателно оглеждаше пътя. Усмихна се доволно, когато забеляза знак за мотел.
— Предлагам да се отбием за кратка почивка. — Грабна си чантата и отиде на администрацията.
Този път използва пластмасова кредитна карта — нещо, което му беше значително по-добре познато. Без излишни въпроси администраторът й подаде ключ.
— С колко време разполагаме? — попита Джейкъб и я прегърна през раменете.
Тя го погледна през рамо.
— Може да е само крайпътен мотел — заяви обидено, като се насочи към врата, на която имаше цифрата „9“, — ала е част от реномирана хотелска верига и не дават стаи на час. Така че… — завъртя ключа и отключи вратата, — разполагаме с останалата част от деня. А ако искаме, можем да останем и през нощта.
— Искаме, разбира се. — Сграбчи я веднага щом отвори. След това я завъртя и с гръб затвори вратата. А тъй като ръцете му бяха заети, Съни се протегна и сложи за по-сигурно и веригата.
— Джей Ти… Чакай малко.
— Защо?
— Искам първо да дръпнем завесите. — С една ръка той започна да шари по стената, търсейки копчето, а с другата смъкваше палтото й. — Какво правиш?