Като обезумял той задърпа джинсите й. Тя плъзна ръце по лепкавата му кожа, за да го притисне към себе си. Тогава усети, че цялото му тяло вибрира от желание с неподозирана мощ, за което дори Съни не знаеше, че крие в себе си.
Накъсано прошепна името му, но Джейкъб вече бе проникнал в нея, като я изпълваше и възпламеняваше. Усети коравите му мускули, когато я притисна към себе си, и се остави на страстта.
Движеше се все по-бързо и по-дълбоко, а тя се издигаше вълна след вълна. Изви се назад, примамвайки устата му да я последва. Усещанията се напластяваха едно върху друго, докато накрая се превърнаха във вихрен лабиринт от светлини, цветове и звуци. Когато я отметна назад и впи тялото си в нейното, Съни не бе в състояние да определи къде свършваше тя и къде започваше той. А и беше без значение.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Съни отключи апартамента, без да обръща внимание на тихото проскърцване на съседната врата. Госпожа Моргенстърн пак изгаряше от любопитство да види кой влиза или излиза на етажа.
Съни беше избрала апартамент на третия етаж, въпреки капризите на асансьора и шумните съседи, защото той предлагаше нещо, което би могло да се определи като балкон. На малкото пространство се побираше само един стол, но ако го наместеше малко накриво и си вдигнеше краката на парапета, можеше да се наслаждава на приятен изглед към парка.
А за нея това бе достатъчно.
— Ето, че сме у дома — обяви, изненадана от носталгията, която я обзе при вида на познатата обстановка.
Джейкъб влезе след нея. През тясната врата на терасата вдясно проникваше ярка слънчева светлина. На стените бяха окачени снимки, графики, картини с масло, плакати. Дори в жилището си тя предпочиташе да не е сама.
Възглавнички в ярки цветове бяха струпани върху ниско, изтърбушено канапе с избеляла дамаска. Пред него имаше масичка, затрупана със списания, книги и писма, някои отворени, други — не. В ъгъла бе изправена висока ваза със сухи цветя.
В противоположния край на стаята имаше още една маса, която той веднага определи като произведение на изкуството от по-ранен век. Всичко беше покрито с тънък слой прах, включително балетните пантофки, няколкото сини панделки и счупения чайник. В дървена кутия имаше колекция от грамофонни плочи, а на висока поставка — порцеланов папагал, чиито ярки пера сияеха на слънцето.
— Много интересно.
— Това е моят дом. Поне през повечето време. — Подаде му книжния плик с бисквити и безалкохолни напитки, които бяха купили по пътя. — Би ли ги оставил в кухнята? Искам да проверя телефонния секретар.
— Добре. Как да стигна до кухнята?
— Оттук — посочи тя към малко коридорче и изчезна зад някаква врата.
В кухнята Джейкъб отново занемя. Този път не бе впечатлен от уредите. Почти бе свикнал с тях. Заинтригуваха го чайниците.
Те бяха навсякъде, на всяко свободно местенце, като се започне с трите полички на стената и се стигне до хладилника. Чайници във всички цветове на дъгата и с различни форми, от най-елегантни до най-тромави и тумбести.
Никога не би допуснал, че Съни може да колекционира някакви предмети. Беше прекалено подвижна и безпокойна, за да си губи времето с подобни занимания. Странно, ала се трогна при мисълта, че бе способна на толкова сантиментална проява.
Изпълнен с любопитство, започна да разглежда един от чайниците — шарено произведение от края на двайсети век. Трудно би могло да бъде определено като изкуство. Чайникът беше нисък и тумбест, изработен от порцелан с ниско качество. На капака му имаше нещо като релефна птичка, по цялата повърхност бяха изрисувани големи грозни маргарити. Според Джейкъб това не беше предмет, достоен за вниманието на сериозен колекционер.
Остави го и продължи да разглежда.
Откри, че сините ленти бяха награди. По плуване, фехтовка, езда. Изглежда Съни цял живот се бе лутала между многобройните си таланти. Някои картини на стената бяха подписани с нейното име. Повечето представляваха изгледи от градове или претъпкани с хора плажове. Досети се, че сигурно сама беше правила и повечето снимки.
Във всички произведения си личеше ярък талант, точен поглед и остър ум. Сигурно, когато вземеше решение точно с какво иска да се занимава, бързо щеше да пожъне голям успех. И отново си помисли, че колкото и да бе странно, но я предпочиташе такава — разпиляна, експериментираща, търсеща нови области на познанието. Изобщо не искаше да я променя.
Ала тя го бе променила. Колкото да не искаше да признае, но откакто бяха заедно, той бе променил някои от основните си възгледи. Оказа се, например, че може да се задоволи с един човек. Компромисите не бяха непременно отстъпление. Да обичаш не означаваше да загубиш част от себе си, а да спечелиш, при това много повече.