— Кал каза, че Джей Ти смятал да поработи още върху уравненията. Искал да направи пътуването във времето по-безопасно и по-достъпно, ако може така да се каже.
— Да, той ми каза.
— Джейкъб е блестящ учен, Съни. Почти гениален. Не го зная само от хвалбите на Кал. Прочетох цялата му биография. А и след като е успял да осъществи това пътуване само след двегодишен труд. Веднага, щом приключи с експериментите, той пак ще се върне.
— Надявам се да успее. — Съни затвори очи. — Искрено се надявам. — Тихо се засмя и зарови лице в ръцете си.
— Помисли си само, говорим си за пътуване във времето, като че ли няма нищо по-естествено от това. Сигурно още съм в шок.
— Измина повече от година, а аз все още понякога се будя сутрин и си задавам въпроса дали е истина, или сън.
— Но ти имаш Кал — промълви Съни и отпусна ръце, — живото доказателство, че не сънуваш.
— Съни, ако само — Прекъсна, защото влезе Кал. Вдигна рамене и отново ги отпусна. — Какво мога да направя за теб?
— Нищо. Сама ще се справя. Обещавам ти.
— Отивам да глътна малко чист въздух — обяви Либи. — Кал, нали ще се погрижиш за чая?
Двамата бързо се спогледаха.
— Разбира се.
Съни ги познаваше достатъчно, за да се досети, че се бяха разбрали Кал да поговори с нея насаме.
— Какво предпочиташ? — попита я той, когато вратата зад Либи се затвори. — Овесени ядки или прегоряла филийка?
— Джей Ти оправи тостера.
— Така ли? — Изгледа я спокойно. — Нищо чудно. Той обича да се занимава с разни уреди. — Водата в чайника завря и Кал спечели още малко време, за да обмисли добре думите си. — Съни… Изглежда ще завали още преди да е паднала нощта.
— Кал, отпусни се. Колкото и да ми се искаше, все пак не съм убила брат ти. Нека си живее.
— Не това ме притеснява. — Наля гореща вода в две чаши. — Или по-точно това не е най-важното. Не зная как да ти обясня.
— Че брат ти е кретен ли? Нищо ново.
— И е много чувствителен.
Съни с радост установи, че не бе загубила окончателно чувството си за хумор. Истинско облекчение.
— За един и същи човек ли говорим? Джейкъб Хорнблоуър? Астрофизикът? Онзи, с дебелата глава и отвратителния характер?
Доста точно го описа, помисли Кал.
— Да. Нямам предвид, че се залива в сълзи, докато гледа любовни филми — обясни й той. — Нито, че се връзва особено, когато го обиждаш. Брат ми е чувствителен главно когато става въпрос за други хора. Особено от семейството. — Без да е сигурен, че добре се справя със ситуацията, пренесе чашите до масата. — Като малък винаги се биеше с момчетата, които ме закачаха. Това ужасно ме дразнеше, защото исках сам да се оправям, а той не ми даваше възможност. А родителите ми… Никога не забравя рождените им дни и Деня на майката.
— Още ли празнувате Деня на майката?
— Естествено.
— Кал… — Тя разсеяно си сложи захар. — Как реши да останеш?
— Нищо не съм решавал — възрази той. — Или поточно не става дума за решение. Защото то предполага избор. А аз никога не съм го имал. Не мога да живея без Либи. Както и никога не съм преставал да мисля за семейството си.
— Никак не ти е било лесно.
— Напротив, за мен всичко беше просто и ясно. Не бях сигурен дали ще мога да се върна у дома. Изпратих им кораба и рапортите, тъй като прецених, че ако съществува и минимален шанс да стигнат до тях, нека поне разберат, че съм жив и здрав. — Сложи ръката си върху нейната ръка. — При Джей Ти е съвсем различно. Той знае, че може да се върне. А ако остане, майка ми и баща ми окончателно ще загубят надежда. Джей Ти не може да им причини подобна мъка.
— Прав си, не може. — Съни вдигна глава и го погледна. — Сигурно ти е било много трудно при нас, Кал.
— Това беше най-хубавата година в живота ми.
— И все пак, приспособяването, раздялата…
— Нямаше да се разтревожа, ако се бях върнал още пет века назад във времето. Важното е, че намерих Либи.
— Тя също е щастлива, че те е намерила.
— Дано — усмихна се радостно Кал, ала отново стана сериозен. — Съни, той те обича.
В очите й проблесна нещо, преди да ги сведе.
— Той ли ти каза?
— Да, въпреки че не беше необходимо. Разбрах го още първия път, когато произнесе името ти. Основното, което исках да ти кажа, е, че Джейкъб никога не е изпитвал същите чувства към друга жена.
— Кал, искаш ли да ми помогнеш? Тръгнах си от кораба, докато той още спеше. — Стисна здраво устни, за да престанат да треперят. — Не мога да се сбогувам с него.
Застанала до потока, Либи наблюдаваше как водата си пробива път през леда. Представи си как щеше да изглежда това място през пролетта, когато водата лениво заобикаля камъните и отвсякъде се чува чуруликане на птици. А тревата е мека и зелена.