През предното стъкло Земята приличаше на красива пъстра топка.
Автоматично пое навигацията на кораба, докато премине през слаб метеоритен поток. Всъщност всичко бе толкова просто. Сега нямаше движение, нито търговско, нито пътническо. Нямаше патрулиращи кораби, с които да трябва да общува. Нямаше проверки.
Натисна копчето и излетя като куршум в хиперпространството. Също като преди, очите му се присвиха, мускулите се стегнаха, когато се изви към Слънцето. Безстрастно наблюдаваше как уредите измерват увеличаването на външната температура. Закри екрана и продължи като опитен пилот, но без онази страст, която го водеше на идване.
С помощта на компютъра увеличи скоростта и нагласи ъгъла. Педантични и опитни, пръстите му се местеха по командното табло. Макар да бе подготвен, притеглянето отново го отхвърли назад в креслото. Продължи по курса, ала изруга яростно, изпълвайки командната кабина със своя гняв и отчаяние.
Вече нямаше връщане назад, въпреки че сърцето му бе останало на хиляди километри разстояние.
А той се отдалечаваше от него през пространството и времето като куршум, изстрелян от пушка.
Когато преходът завърши, беше останал без дъх. По гърба му се стичаше струйка пот. Един поглед към монитора бе достатъчен, за да разбере, че процедурата бе преминала успешно.
Успешно, нещастно си повтори наум и разтърка очи. Вдигна защитния екран и се загледа в своето време.
Нищо не се бе променило — звездите, планетите, мастилената тъмнина. Само дето в орбита бяха изведени много повече спътници, а примигващата светлинка в далечината трябва да беше новата изследователска лаборатория. След по-малко от трийсет секунди щеше да навлезе в галактическото трасе. Където нямаше да е сам. Облегна се назад и затвори очи в безмълвно отчаяние.
А нея я нямаше.
Съдбата ги беше събрала, а след това ги бе разделила. Съдбата и собствената му воля, напомни си Джейкъб. Дори да се наложи да работи цял живот, непременно щеше да намери начин да върне при нея.
Знаеше колко мъчителни щяха да бъдат всички онези дни или може би години, докато завърши необходимите изчисления, които щяха да го върнат много по-безопасно и по-близо до времето на неговото заминаване. Така Съни почти нямаше да усети колко дълго го бе нямало.
Бавно извади писмото от джоба си. Само това му беше останало от нея. Кратко послание. Няколко думи на обич. Изобщо не ми е достатъчно, помисли си гневно и разкъса плика.
Видя само една дума.
„Изненада.“
Озадачен се вторачи в нея.
Изненада ли, помисли си. Просто изненада и нищо друго. Ама че начин да се сбогуваш с любимия. Типично за нея, ядоса се Джейкъб и смачка хартията. След това размисли и реши да се задоволи с малкото, което има. Отново разгъна писмото и го приглади с ръка.
В този момент някакъв тих звук го накара да се завърти с креслото си.
Тя стоеше на прага на командното помещение. Смъртнобледа, със стъклен поглед. Но докато я наблюдаваше, загубил ум и дума от изненада, устните й се разтеглиха в доволна усмивка.
— Значи вече си прочел бележката ми?
— Съни? — Отначало прошепна името й, като се чудеше дали не халюцинира. Очакван страничен ефект при преминаване през кривата на времето. Само да не забрави да го отбележи в рапорта си.
Ала не ставаше въпрос само за зрително-слухови халюцинации, защото той много ясно усещаше уханието й. Скочи от креслото и я прегърна, впивайки жадно устни в устата й като умиращ от жажда човек.
И тогава разбра. Беше ужасен.
— Какво правиш тук? — попита и здраво я разтърси за раменете. — Какво си направила пак, мътните взели?
— Това, което трябваше да направя. — Олюля се и Джейкъб отново я изруга.
— После ще ми крещиш — каза спокойно Съни. — Сега смятам малко да си подремна.
— Не се и надявай. — Колкото и да бе вбесен, взе я на ръце и внимателно, като че бе направена от стъкло, я сложи в креслото. След това започна делово да я разпитва. — Вие ли ти се свят?
— Да. — Тя притисна с пръсти слепоочията си. — Отвратително пътуване.
— Да усещаш гадене?
— Малко.
Той натисна някакво черно копче в пулта и отстрани се отвори малко отделение. Извади от вътре квадратна кутия, а от нея — тънко като хартия хапче.
— Остави го да се разтопи на езика ти — нареди Джейкъб. И допълни, въпреки че Съни се подчини. — Нещастна идиотка. Не си преминала физическа подготовка за преминаване през хиперпространството.
Тя незабавно почувства облекчение. Пое си дълбоко дъх, доволна, че няма да повърне и да се изложи. За момента престана да му обръща внимание и се взря в прозрачния защитен екран. Пред нея се простираше безкрайната галактика.