Шофьорът го изгледа доста подозрително.
— Остана ми малко храна — продължи Блейн — и я сготвих за вас. Макар че може би вече сте яли.
— Не, не съм — отвърна шофьорът с нарастващ интерес. — Смятах да хапна в града, който отминах, но всичко беше затворено.
— Добре тогава — каза Блейн и му подаде шиша с набучените на него два котлета.
Мъжът пое пръчката и я задържа така, сякаш можеше да го ухапе. Блейн бръкна в джоба си и извади двата картофа.
— Имаше и малко царевица — каза той, — но аз я изядох. Бяха само три кочана.
— Искате да кажете, че ми давате това?
— Разбира се — отвърна Блейн. — Въпреки че ако имате желание, може и да го хвърлите в лицето ми.
Мъжът неспокойно се усмихна и заяви:
— Със сигурност ще ми послужи. Следващият град е на 30 мили, а с това — той посочи камиона — не знам кога ще се добера дотам.
— Няма никаква сол — каза Блейн, — но и без нея не е чак толкова зле.
— Е — отвърна мъжът, — след като сте толкова любезен…
— Седнете и се нахранете. Какво му е на двигателя?
— Не съм сигурен. Може би нещо с карбуратора.
Блейн свали якето си и го сгъна. Постави го внимателно на калника и нави ръкавите си.
Мъжът седна на един крайпътен камък и започна да се храни.
Блейн взе гаечен ключ и стъпи на калника.
— Кажете — обади се мъжът — откъде взехте всичко това?
— Горе на хълма — отговори Блейн. — Фермерът има много.
— Значи сте го откраднали, така ли?
— Е, а вие какво бихте направили, ако са ви изхвърлили от работа, нямате пари и се опитвате да се върнете вкъщи?
— И къде е това „вкъщи“?
— В Южна Дакота.
Мъжът отхапа голямо парче месо, устата му се изпълни и той не можа да продължи разговора.
Блейн се вмъкна под капака и видя, че шофьорът не е отвил само един болт от окачването на карбуратора. Завъртя го с ключа и болтът изкрещя в металически протест.
— Проклетията е ръждясала здравата — каза шофьорът, като гледаше Блейн.
Блейн най-после освободи болта и измъкна карбуратора. Направи няколко стъпки с него и седна край хранещия се човек.
— Съвсем се е разпаднал — продължи шофьорът. — Почти няма как да се оправи. Имах неприятности по целия път. Разписанието ми отиде по дяволите.
Блейн откри един по-малък ключ, който пасваше на винтовете по карбуратора и започна да се бори с ръждата.
— Опитах се да карам през нощта — каза мъжът, — но тая работа не е за мен. Не и след оня път. Прекалено е рисковано!
— Срещнахте ли нещо?
— Ако не бяха тия знаци, които съм нарисувал по камиона, щях да съм си отишъл. Имам и пушка, но тя не ми свърши работа. Не мога да карам и да стрелям едновременно.
— Вероятно нямаше да ви свърши работа, дори и да можехте.
— Казвам ви, мистър — настоя шофьорът, — подготвил съм се за тях. Имам пълен джоб патрони, заредени със сребърен барут.
— Не е ли скъпо?
— Разбира се. Но човек трябва да е готов.
— Да-а-а — съгласи се Блейн. — Предполагам, че трябва.
— Става все по-лошо — заяви мъжът. — С всяка изминала година става все по-лошо. Сега и тоя проповедник на север…
— Чух, че имало много проповедници.
— Да, много са. Но те само говорят. А този е готов да започне и да действа.
— Готово — каза Блейн, като отви и последния винт. Отвори карбуратора и погледна вътре. После добави:
— Ето я повредата.
Шофьорът се наведе и погледна към мястото, което сочеше Блейн.
— Проклет да съм, ако не е това — съгласи се той.
— Ще го оправя и ще го поставя пак на място за петнадесет минути. Имате ли масло — да смажем малко тези винтове?
Шофьорът се изправи и изтри ръце отстрани на панталона си.
— Сега ще погледна.
Отиде към камиона, после се върна и протегна ръка:
— Казвам се Бък, Бък Райли.
— Блейн. Наричайте ме Шеп. Стиснаха си ръцете.
Райли нерешително пристъпваше от крак на крак.
— Каза, че си тръгнал към Дакота. Блейн кимна.
— Почти откачам — каза Райли. — Някой трябва да ми помогне.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Би ли карал нощем?
— Разбира се, по дяволите.
— Ти ще караш, а аз ще държа пушката готова.
— Ще трябва и да поспиш.
— Ще уредим това. Но тоя фургон трябва постоянно да е в движение. Загубил съм твърде много време, за да си гледам удобствата.
— Към Южна Дакота ли отиваш? Райли кимна и попита:
— Ще дойдеш ли с мен?
— С удоволствие — отвърна Блейн. — При всички положения е по-добре от ходенето пеша.
— Ще изкараш и малко пари. Не много, но все пак…
— Забрави за парите. Достатъчно ми е, че ще се возя.
13.