В първия момент можеха да бъдат взети за молци, прелитащи през светлината, или пък за нощни птици, реещи се в небето. Но след като разумът преодолееше крайното недоверие и типичната за хората рационалност, вече не можеше да има съмнение какво представляват те.
Това бяха летящи хора. Левитатори. Бяха магьосници, група магьосници.
На седалката до себе си Блейн видя Райли да подава пушката през прозореца. Блейн се хвърли върху спирачката.
Пушката гръмна, звукът от изстрела изтрещя в кабината като гръмотевица.
Колата се плъзна и спря напряко на пътя. Блейн сграбчи Райли за рамото и го извади от равновесие. С другата си ръка му издърпа пушката.
Хвърли един поглед към лицето на Райли и видя, че той е обезумял от страх. Зъбите му тракаха, а в ъгълчетата на устата му имаше малки пръски пяна. Очите му се въртяха и гледаха диво, а лицето му бе замръзнало със стегнати и опънати мускули като някаква трагикомична маска. Разперените му пръсти се опитваха отново да сграбчат пушката.
— Успокой се! — изрева Блейн. — Това са само левитатори.
Но тази дума не означаваше нищо за човек като Райли. Всеки здрав смисъл и всяка способност за разбиране бяха изчезнали сред гръмотевиците от ужас, които разтърсваха ума му.
И още докато говореше на Райли, Блейн долови гласовете на нощта — беззвучни гласове, които достигаха до него — една смесица от гласове, които достигаха до него.
Приятелю — един от нас е улучен (червена линия, спускаща се по нещо като рамо) — не е страшно — той има (пушка, чието дуло се навежда и внезапно се превръща в доста меланхоличен и твърде фалически символ). — Спокойно — нашият приятел взе пушката. Хайде ние да пипнем другия (това ръмжащо куче, завряно в ъгъла, този пор с вдигната опашка, тази гърмяща змия, извиваща се и готова за удар).
Чакайте! — викна Блейн. — Чакайте! Всичко е наред. Няма да има повече стрелба.
Той натисна с лакът дръжката и отвори вратата. Отблъсна Райли от себе си и почти падна вън от кабината, все още стиснал пушката. Отвори оръжието, куршумите изскочиха, после хвърли пушката на пътя и облегна гръб на камиона.
Изведнъж нощта се изпълни с мъртвешка тишина, с изключение на стенещите звуци, които издаваше Райли от кабината.
Всичко е наред — каза Блейн. — Вече няма никаква опасност.
Те се появиха, спускайки се от небето, като че ли скачаха от някаква скрита платформа, но се приземяваха леко на краката си.
Движеха се бавно, прокрадваха се мълчаливо в обгръщащата ги нощ.
Това беше най-глупавото нещо, което можехте да направите — каза им Блейн. — Следващия път на някой от вас ще му пръснат главата (обезглавен човек, който се щура насам-натам с кървящ врат).
Той видя, че всички са млади — нямаха още двадесет години. Бяха облечени в нещо като бански костюми. Той долови чувството на радост и полъха на шега, идващи от тях.
Приближиха се внимателно и той потърси други белези, но такива нямаше.
Кой сте вие? — попита един от тях.
Шепърд Блейн от „Фишхуук“.
А къде отивате?
В Южна Дакота.
С този камион?
И с този човек. Искам да го оставите на мира.
Той стреля по нас. Улучи Мари.
Нищо страшно — обади се Мари. — Просто драскотина.
Той е един уплашен човек — каза Блейн. — Използва куршуми от сребро.
Той почувства веселието, което ги обзе при мисълта за сребърните куршуми.
И долови странността на ситуацията — окъпаната в лунна светлина нощ, пустият път, спряната напряко на магистралата кола, самотният вятър, който виеше над прерията, и те двамата — той и Райли, заобиколени не от сиукси, команчи или „чернокраки“, а от паранормални тийнейджъри, излезли малко да полудуват през нощта.
Трябваше ли да ги винят или осъждат заради това, питаше се той. Ако в този малък акт на предизвикателство те можеха да придобият някаква самоувереност в изпълнения си с преследване и подозрителност живот, ако чрез това си държание усещаха нещо, което напомняше на човешко достойнство, тогава това не беше нищо друго освен нормално човешко действие и не подлежеше на осъждане.
Той изучаваше лицата им — тези, които можеше да види, макар и размазани в светлината на луната и фаровете. В тях се четеше някаква нерешителност. Това бяха лица на косъм от уплахата.
От кабината все още се носеха стенанията на умствено агонизиращ човек.
А после:
„Фишхуук“? (Високите сгради на хълма, издигащи се на много акри — масивни, величествени, вдъхновяващи…)