Защо ти трябваше да ме питаш как измерваме времето? Ти го знаеш. Ние разменихме умовете си. Ти разполагаш с всичко, което зная аз.
Разбира се — промърмори Розовото. — Разбира се, че го имам. Но не го бях изровил. Няма да ми повярваш, ако ти кажа колко е объркано всичко в мен.
А това е вярно, помисли си Блейн. Даже само с един разсъдък в повече самият той се чувстваше объркан. Той се запита…
Да, разбира се — обади се Розовото. — Ще ти се изясни с времето. Необходимо е известно време. Ще станеш единен интелект, а не два. Ще се обединиш. Ще станеш нещо като отбор. Това ти харесва, нали?
Малко е грубичка тая работа с огледалото.
Не съм искал да ти причинявам неприятности. Направих всичко, което бе по силите ми. Правя и грешки, но ги поправям. Ще отстраня огледалото, ще го премахна. Така по-добре ли е?
Да — отвърна Блейн.
Седя тук и правя посещения — каза Розовото. — Без да помръдна от това място, аз отивам, където пожелая. Ще се изненадаш колко малко умове, с които да желая да направя размяна, съм намерил.
Все пак за десет хиляди години сигурно си попадал на доста такива.
Десет хиляди години — стреснато повтори съществото. — Десет хиляди години, приятелю мой, са само вчера.
То седеше там и мърмореше, връщайки се все по-назад в своите спомени. Най-сетне се отказа, без да бе достигнало началото.
И има толкова малко сред тях — оплака се то, — които могат да се справят с втори разум. Трябва да внимавам. Много същества смятат, че са обсебени. И някои могат да полудеят, ако направя размяна с тях. Ти вероятно разбираш.
Почти.
Ела — каза Розовото, — и седни до мен.
Едва ли ще се намери място, където да седна.
О, да, разбирам. Трябваше да се сетя за това. Добре, просто ела по-близо. Дошъл си за посещение, предполагам.
Естествено — отговори Блейн, без да знае какво друго да каже.
Тогава нека започнем посещенията си — с решителност каза съществото.
Разбира се — отвърна Блейн, приближавайки се малко по-близо.
Откъде да започнем? Има толкова много места, толкова много времеви отсеци, толкова много различни същества. Това винаги е проблем. Предполагам, че се поражда от желанието за порядък, за ред в интелекта. Постоянно ме тормози мисълта, че ако подредя всичко, може да доловя нещо значително. Надявам се, че няма да имаш нищо против да ти разкажа за онези странни същества, които срещнах в края на галактиката!
Разбира се, че не.
Те са доста необикновени. Вместо да създават машини, както е при вашата цивилизация, те сами се превръщат в такива…
Седящо в светлата синя стая, с блестящите над нея далечни звезди, с неясния звук на пустинния вятър, идващ отвън и доловим само като шепот, Розовото разказваше — не само за съществата-машини, но и за много други. За племената насекоми, които робували на безспирната мелница на една сляпа икономическа мания и трупали в продължение на безкрайни векове огромни запаси храна, от които въобще не се нуждаели. За расата, която превърнала своите произведения на изкуството в основа на странна религия. За подслушвателните постове, попълнени с гарнизони от една галактическа империя, забравена преди много време от всички с изключение на самите гарнизони. За фантастичните и сложни сексуални приготовления на една друга раса, която, изправена пред големи проблеми при създаването на потомство, не мислела за почти нищо друго. За планети, които почти никога не били познали живот и които се движели в своите орбити толкова неприветливи, сурови и голи, колкото са били в деня на своето създаване. И за други планети, подобни на врящи от химически реакции котли, които принуждавали ума да размишлява — дори без да разбира — как и от какво тези химически реакции сами по себе си създавали едно нестабилно, ефимерно съзнание, което в един миг представлявало живот, а в следващия се превръщало в поредния неуспешен опит за възникване на нова раса.
За това… и за още много неща.
Заслушан, Блейн осъзна истинската, фантастична стойност на това създание, на което се бе натъкнал — едно очевидно безсмъртно същество, което не помнеше началото си и нямаше ни най-малка представа за някакъв край. Едно създание със скитащ интелект, което чрез разсъдъка си бе изследвало в продължение на милиони години безброй звезди и планети в тази и някои съседни галактики. Този интелект си бе създал гигантска картотека от разновидна информация, но не употребяваше тази информация но никакъв начин. И все пак, макар че всъщност нямаше никаква представа как да го употреби, то се терзаеше от неясната мисъл, че този склад от знания не бива да стои неизползван.