Това беше от този тип същества, които можеха вечно да стоят на слънце и да разказват ексцентрични историйки от своето минало.
А за човешката раса, мислеше си Блейн, това бе една енциклопедия от галактически знания. Тук се прахосваше един атлас, включващ карти на безброй кубични светлинни години. Тук седеше такъв тип същество, което човешката раса можеше да използва. Тук, пред Блейн, стоеше една рецитираща уста, която можеше да донесе на човечеството невероятни печалби — печалби от креатура, която изглежда нямаше други чувства, освен смътното усещане за приятелство. Едно същество, което през годините на пасивно наблюдение бе износило до такава степен своите чувства — ако такива въобще бяха съществували, — че ги бе превърнало в прах. И не бе използвало никое от придобитите си знания, но, от друга страна, не бе загубило от това. Защото след всичките си наблюдения, след безбройните си надничания през прозорците на галактиката то бе постигнало една невъзмутима търпимост и разбиране не на собствената си природа, не дори и на човешката природа, а на всяка природа. Това бе разбиране за самия живот, за съзнанието и интелекта. И съпричастие към всеки мотив, всеки морал и всеки стремеж — без значение колко изопачени биха изглеждали те в очите на друга форма живот.
И всичко това, осъзна с изненада Блейн, бе складирано по подобен начин в ума на едно човешко същество, на един Шепърд Блейн, който само ако можеше да го отдели, класифицира и подреди, после би могъл да го извади и да го използва по предназначение.
Заслушан, Блейн загуби всякакво усещане за време, всякаква представа за това кой е или къде е или пък защо е там. Беше се заслушал така, както едно момче би слушало омайващите разкази на някой древен моряк от далечна и непозната страна.
Стаята стана позната, Розовото беше приятел, а звездите вече не бяха чужди. Далечният вой на пустинния вятър беше люлчина песен, която той беше знаел винаги.
Мина много време преди да осъзнае, че слуша само вятъра и че приказките за „много далеч“ и „много отдавна“ са престанали.
Той се размърда почти сънено и Розовото проговори:
Това беше едно много хубаво посещение, може би най-хубавото, което съм имал.
Има едно нещо — каза Блейн. — Един проблем…
Ако става дума за щита, който нарече „огледало“, няма защо да се тревожиш. Махнах го. Вече няма какво да те издава.
Не е това. Става въпрос за времето. Аз — всъщност ние двамата — имаме някаква власт над времето. Това на два пъти ми спаси живота…
То е там — отговори Розовото. — Разбирането е в ума ти. Само трябва да го откриеш.
Но времето…
Времето — каза съществото — е най-простото нещо. Ще ти обясня…
17.
Блейн лежа дълго, проникнат от усещането за тяло. Защото сега той имаше тяло. Можеше да почувства атмосферното налягане, да долови движението на въздуха, когато докосваше кожата му, да усети пощипването на топлата вълна от потта по ръцете, лицето и кръста си.
Вече не беше в синята стая, тъй като там той нямаше тяло, а и вече не се чуваше шепотът на пустинния вятър. Вместо това се долавяше един постоянен дразнещ звук, подобен на пъшкане. И една миризма — стипчива, силна миризма, която изпълваше не само ноздрите му, но и цялото тяло.
Той леко повдигна клепачи, готов за всякакви възможни изненади, готов да ги спусне отново, ако бъде необходимо. Но имаше само белота — гладка и неизменна. Просто белотата на някакъв таван.
Главата му лежеше на възглавница, под него имаше чаршаф, а тялото му бе загърнато в някаква груба, дразнеща одежда.
Блейн изви глава и видя другото легло, върху което лежеше една мумия.
Времето, беше казало съществото от онзи друг свят, времето е най-простото нещо. Беше казало още, че ще му обясни, но не го бе направило, тъй като той не бе останал да чуе.
Беше като сън, помисли си той. Като премисляше случилото се отново, то имаше нереалните, плоски очертания на сън. Но не беше никакъв сън. Той наистина бе попаднал в синята стая за втори път и беше разговарял със съществото, което живееше в нея. Беше чул неговите разкази и още пазеше в ума си детайлите от тези разкази. Подробностите не изчезваха, както би станало, ако бе сън.
Мумията лежеше на леглото, омотана в бинтове. В тях имаше дупки за ноздрите и устата, но не и за очите. И докато дишаше, пъшкаше.