— Райли! — прошепна Блейн. Дишането не се наруши, нямаше никакъв знак, че го е познал.
Блейн се завъртя и протегна крака. Седна на края на леглото и спусна краката си на пода. Мозайката беше хладна. Той се изправи и грубият болничен халат се отри неприятно в бедрата му.
Стигна до другото легло и се наведе над омотаното бяло нещо, което лежеше там.
— Райли, ти ли си? Райли! Чуваш ли ме? Мумията се размърда.
Опита се да завърти глава към него, но безуспешно. Устните се задвижиха с усилие. Езикът се напрегна да оформи някакъв звук.
— Кажи… — каза той, провлачвайки думата в усилието си да я произнесе.
Опита отново.
— Кажи на Фин — изломоти този път.
Имаше още какво да каже. Блейн можеше да усети, че има още какво да каже. Зачака. Устните се помръднаха отново с голяма мъка, после още веднъж. Езикът се загърчи отчаяно в олигавената устна кухина. Но нямаше нищо повече.
— Райли!
Но отговор не последва.
Блейн отстъпи назад, докато ръбът на неговото легло не го удари и не го принуди отново да седне.
Стоеше там, втренчен в омотаната фигура, която не помръдваше на леглото.
Страхът, помисли си той, най-после бе докопал мъжа. Страхът, от който той бе бягал през половин континент. Може би това не бе страхът, от който бе бягал, а друг страх и друга опасност.
Райли изпъшка и задиша тежко.
И ето, мислеше си Блейн, там лежеше един човек, който имаше да предаде на друг, наречен Фин, някаква информация. Кой и къде беше Фин? И какво общо имаше той с Райли?
Фин?
Имаше един Фин.
Отдавна, много отдавна, той беше чувал името на Фин.
Блейн седеше вцепенен на леглото и си спомняше какво знае за Фин.
Въпреки че можеше да става въпрос и за друг Фин.
Тъй като Ламбърт Фин също беше един от пътешествениците на „Фишхуук“, изчезнал по подобен начин на този на Годфри Стоун. Това обаче се бе случило много години преди изчезването на Стоун, много преди самият Блейн да се бе появил във „Фишхуук“.
И сега той представляваше едно нашепвано име, една легенда, един смразяващ герой в една смразяваща история — една от няколкото истории на ужаса във „Фишхуук“.
Защото, както разказваше историята, Ламбърт Фин се бе завърнал един ден от звездите като ужасяващ маниак!
18.
Блейн лежеше по гръб на леглото и се взираше в тавана. Лек ветрец нахлуваше през прозореца, а по стената играеха непостоянните сенки на листата от едно дърво навън. Трябва да е упорито дърво, помисли си Блейн, едно от последните, които все още не бяха загубили листата си, въпреки че беше краят на октомври.
Той се заслуша в глухите шумове, които идваха от смълчаните коридори. Острата антисептична миризма все още тегнеше във въздуха.
Трябваше да се измъкне оттук, мислеше си той. Трябваше да продължи пътя си. Но накъде? Към Пиер, разбира се — към Пиер и Хариет, ако Хариет беше там. Но самият Пиер беше улица без изход. Доколкото Блейн знаеше, това беше безцелно. Доколкото можеше да знае, това беше само едно място, към което да бяга.
Защото той все още бягаше — в сляпо и отчаяно усилие. Той бягаше от онзи момент, когато се бе върнал от звездната си мисия. А най-лошото беше, че бягаше без цел, бягаше само за да бъде в безопасност, за да се спаси.
Чувстваше много болезнено липсата на цел. Тя го караше да се чувства празен човек. Превръщаше го в частица, носена от вятъра, която нямаше своя собствена воля.
Той лежеше и оставяше болката да прониква в него — както и горчивината и съмнението — съмнението дали беше разумно да бяга от „Фишхуук“, дали това беше най-правилното решение.
После си спомни Фреди Бейтс — неговата изкуствена усмивка, блясъка в очите му и пистолета в джоба му. И разбра, че не можеше да има съмнение. Това беше най-правилното решение.
Но все някъде трябваше да съществува нещо, на което да се опре, нещо, за което може да се хване, някаква искрица надежда или обещание, за което да се залови. Не можеше вечно да се носи без никаква цел. Трябваше да дойде време, когато да може да спре бягството си и да отпусне крака.
На съседното легло Райли ту пъшкаше, хриптеше и гъргореше, ту замлъкваше.
Нямаше смисъл да стои тук, както искаше докторът, каза си Блейн. Докторът не можеше да открие нищо, а и Блейн не можеше да му каже нищо. В оставането му нямаше полза за никой от двамата.
Той отново стана от леглото и се насочи към това, което приличаше на гардероб.
Отвори вратата му, видя, че наистина е гардероб, и забеляза собствените си дрехи в него. Бельо не се виждаше, но панталоните и ризата му висяха на една закачалка. Под тях бяха оставени обувките му. Якето бе паднало до закачалката и лежеше в измачкана купчина на пода.