Блейн съблече болничния халат и се протегна за панталоните. Обу ги и ги пристегна здраво на кръста си.
Тъкмо щеше да облече и ризата си, когато тишината го сепна — мирната, спокойна тишина на есенния следобед. Спокойствието на жълтите листа, улегналостта на омарата, паднала над далечните хълмове, и разкошното богатство на сезона.
Но в тишината имаше нещо нередно.
Трябваше да се чуват пъшкането и хриптенето на мъжа от съседното легло.
Със свити рамене, сякаш отбиваше удар, Блейн зачака тези звуци, но звуци нямаше.
Той се завъртя и пристъпи към леглото, после се спря. Сиря, понеже нямаше смисъл да се приближава повече. Увитото тяло на Райли лежеше тихо и неподвижно, а диханието на устните му бе замръзнало завинаги.
— Докторе! Докторе! — извика Блейн и се втурна към вратата, макар да разбра още докато викаше, че се държи глупаво и че действията му са безполезни.
Стигна до вратата и спря. Опря ръце в касата и се наведе напред, подавайки глава в коридора.
По него се задаваше докторът. Беше забързал крачка, но не тичаше.
— Докторе — прошепна Блейн. Докторът стигна до вратата. Протегна ръка и бутна Блейн обратно в стаята. После се насочи към леглото.
Наведе се, постави стетоскопа си върху мумията и се отдръпна.
Погледна строго към Блейн и го попита:
— Къде сте тръгнал?
— Той е мъртъв. Дишането му спря и мина много време…
— Да, мъртъв е. За него въобще нямаше надежда. Даже гобатианът не можа да му помогне.
— Гобатиан? Значи това сте използвали? И затова е целият омотан?
— Той беше потрошен — каза докторът. — Като хвърлена на пода играчка, върху която после някой е скочил. Той беше…
Изведнъж лекарят спря и се втренчи в Блейн. Паузата беше дълга и тягостна. После онзи запита:
— Какво знаете за гобатиана?
— Чувал съм за него — отвърна Блейн. И наистина бе чувал, каза сам на себе си.
— Извънземно лекарство — каза докторът. — Използвано от раса насекоми. Войнствена раса насекоми. То прави чудеса. Може да възстанови смазано и изпочупено тяло. Може да лекува кости и органи. Може да създава нова тъкан.
Той погледна надолу към увития мъртвец, после отново към Блейн.
— Чели ли сте литература по въпроса?
— Само някаква реклама — излъга Блейн. — В някакво списание.
И отново можа да види кипящата лудост на онази покрита с джунгли планета, където се бе натъкнал на това лекарство, използвано от насекомите — макар че, в интерес на истината, те не бяха точно насекоми и това, което използваха, не беше точно лекарство.
Помисли си, че всъщност не е необходимо да се хваща за думата. Терминологията, винаги трудна, бе станала направо невъзможна с излизането към звездите. Използваха се само приблизителни определения, които после си оставаха завинаги. И това беше най-добрият начин.
— Ще ви преместим в друга стая — каза докторът.
— Няма нужда — отвърна Блейн. — Точно си тръгвах.
— Не можете да си тръгнете — отсече докторът. — Няма да го позволя. Не мога да поема отговорност за вас. На вас ви има нещо — нещо много лошо. И няма кой да се грижи за здравето ви — нито приятели, нито други хора.
— Ще се справя. Досега винаги съм се справял.
Докторът го доближи.
— Имам чувството, че не ми казвате истината — поне не цялата истина.
Блейн се дръпна от него. Посегна към гардероба, взе ризата си и я облече. Напъха крака в обувките, вдигна якето и затвори вратата на гардероба. След това се обърна.
— Сега — каза той — просто се мръднете встрани, ако обичате. Аз си тръгвам.
Някой се приближаваше по коридора. Може би, помисли си Блейн, това е човекът с храната, която докторът беше обещал. Може би трябваше да я изчака, тъй като се нуждаеше от нея.
Но по коридора идваше повече от един човек — чуваха се стъпките поне на двама. Може би някой, който бе чул виковете му, идваше към стаята да види дали не е необходима помощ.
— Бих желал да промените решението си — каза му докторът. — Освен че се нуждаете от помощ, съществуват и някои формалности…
Блейн не чу нищо повече, защото идващите бяха стигнали до вратата и стояха пред нея, оглеждайки стаята.
Хариет Куимби заговори с невероятно хладнокръвие:
— Шеп, как се озова тук? Търсихме те навсякъде.
А телепатичната връзка го удари като камшик:
Давай! Бързо! Казвай какво е станало!
Само ме изискай, това е всичко (ядосана жена, която безцеремонно повлича след себе си блудния син). Ако направиш това, те ще ме пуснат. Намерили са ме лежащ гол под някаква върба…
(Пияница, който някак се е вмъкнал в контейнера за отпадъци и не е успял да се измъкне, с килната над едното ухо шапка, с ярък и светнал нос като неонова реклама, с разместен поглед, показващ умерена изненада.)