— Трудно поносимо — тихо се обади Хариет.
— Не — отвърна Стоун, — хич не беше трудно поносимо. Не и за шест седмици. Или дори за шест месеца. Там имаше всичко, което един мъж би желал. Имаше и храна, и пиене, и жени. И най-дребното ти желание биваше изпълнено. Пари не бяха необходими. Всичко бе безплатно.
— Да, но мога да си представя как човек би… — обади се Блейн, но Стоун го прекъсна.
— Разбира се. Крайната безполезност. Сякаш някой те е взел като възрастен и те е превърнал пак в момче, което може единствено да си играе. И все пак „Фишхуук“ бяха учтиви. Дори както мразиш, отхвърляш и се бунтуваш срещу това, можеш да прозреш техния замисъл. Всъщност те не са направили нищо против нас. Не са извършвали престъпления, нито са пренебрегвали задълженията си — поне не към повечето от нас. Но те не биха могли да рискуват да продължат да ни използват, нито пък да ни оставят свободни, защото, както разбираш, върху името на „Фишхуук“ не трябва да има и най-малко петънце. Никога не трябва да се разбере, че са пуснали по света човек с извънземна жилка, с разум или чувства, които се различават дори минимално от нормалните. И така те ни дават една дълга ваканция — на място, достойно да бъде обитавано от милионери.
И в това се състои хитростта. Ти ненавиждаш това място и все пак не можеш да го напуснеш, защото здравият разум ти казва, че ще си пълен глупак, ако го направиш. Живееш в сигурност и разкош. Проблем с безопасността не съществува. Мислиш за бягство — въпреки че не го приемаш като бягство, защото всъщност нищо не те спира. И така, докато се умориш. После откриваш стражите и постовете. Едва тогава научаваш, че всеки път и всяка пътечка са охранявани. Пък и да избягаш пеша е равносилно на самоубийство заради прекосяването на околната пустош. Постепенно откриваш хората, които те наблюдават през цялото време — хора, които са там като гости, но всъщност са агенти на „Фишхуук“, които държат всички под око и дебнат за някакъв знак, че се готвиш или дори само мислиш за бягство.
Но всъщност решетките, които те държат вътре, са разкошът и лекият живот. Трудно е да се откажеш от подобно нещо. И във „Фишхуук“ знаят това. Това е, казвам ти, Шеп, най-солидният и здрав затвор, който човекът някога е измислял.
Ала като всеки друг затвор и той те прави силен и търпелив. Кара те да се бориш, за да станеш силен и търпелив. Достатъчно силен, за да вземеш решение, и достатъчно търпелив, за да осъществиш плана си. Когато научиш за шпионите и пазачите, ти ставаш хитър и предпазлив, и същите тези шпиони и пазачи те тласкат към бягството. „Фишхуук“ просто са прекалили, като са създали защитна система на място, където тя не е необходима. Ако бъде оставено на теб, ти би могъл да бягаш всяка втора седмица и после да се връщаш, влачейки се обратно, разбрал колко трудно е навън. Но когато разбереш, че има физически бариери, когато разбереш за стражите, пушките и кучетата, тогава ти приемаш това като предизвикателство, всичко се превръща в игра и залагаш собствения си живот…
— Но — прекъсна го Блейн — не би могло да има твърде много бягства, нито дори твърде много опити. Иначе „Фишхуук“ щеше да измисли нови условия. Никога не биха оставили нещата така.
Стоун хищно се усмихна.
— Прав си. Нямаше много, които да успеят. А малцина въобще се опитаха.
— Ти и Ламбърт Фин.
— Ламбърт — каза сухо Стоун — беше моето всекидневно вдъхновение. Той избягал няколко години преди аз да бъда отведен там. Имало е и един друг, години преди Ламбърт. И до ден днешен никой не знае какво се е случило с него.
— Е, добре — какво се случва с човек, избягал от „Фишхуук“ или просто бягащ от „Фишхуук“ — попита Блейн. — Как свършва той? Ето ме мен, с два-три долара в джоба, които дори не са мои, а на Райли. Без документи, без професия или занаят. Как бих могъл…
— Говориш така, като че ли съжаляваш, че си избягал.
— Има моменти, в които наистина съжалявам. Само моменти обаче. Ако имах възможност да го направя отново, щях да постъпя другояче. Щях да го планирам предварително. Щях да прехвърля известни суми в някоя друга страна. И да си изкарам нови документи. Щях да изуча някакво занимание, което да ми осигури финансова независимост.
— Но ти никога не си вярвал истински, че ще ти се наложи да бягаш. Ти знаеше, че се е случило с мен, но си мислел, че никога няма да се случи и с теб.
— Предполагам, че е горе-долу така.
— И имаш чувството — каза Стоун, — че си се превърнал в неудачник.