— Доброта?
— Неясна дума — каза Хариет. — И много обобщаваща. Сантиментална, но това е единствената дума, която пасва.
— Доброта — повтори Блейн, сякаш опитваше вкуса на думата.
— Едно място — продължи Хариет, — където няма алчност, омраза, нито надигаща се лична амбиция, която да създаде омраза и алчност. Едно идеално място с идеална раса. Един обществен рай.
— Не разбирам…
— Помисли малко и ще разбереш. Виждал ли си някога нещо — някакъв предмет, картина, статуя или гледка — толкова хубаво и идеално, че да те боли, като го гледаш?
— Да, един-два пъти.
— Добре тогава. Картината или статуята е нещо извън човешкия живот. То е само емоционално преживяване. Всъщност не е свързано с теб. Можеш да си живееш добре през остатъка от живота си, без да го видиш никога повече, макар че ще си го спомняш от време на време и болката отново ще се връща заедно със спомена. Но представи си една форма на живот — начин на живот, който сам би могъл да живееш — толкова красив, че ти причинява болка също като картината, само че хиляди пъти по-силно. Това е видял Годфри, с това е контактувал. Затова се върна потресен. Чувстваше се като изцапано малко момченце, което вижда от прозореца на влака една приказна страна — истинска, действителна, жива приказна страна, която може да докосне, ако се протегне, но от която не може никога да бъде част.
Блейн дълбоко си пое въздух и бавно въздъхна.
— Значи това — каза той. — Това е, което иска Годфри.
— Ти не би ли искал?
— Предполагам. Ако го бях видял.
— Попитай Годфри. Той ще ти разкаже. Или не… като си помисля, по-добре не го питай. Така или иначе той сам ще ти разкаже.
— Той ли ти го разказа?
— Да.
— И ти си впечатлена?
— Аз съм тук.
Келнерката дойде с поръчките им — големи цвърчащи котлети с печени картофи и салата. Тя постави кана кафе в центъра на масата.
— Това изглежда добре — каза Хариет. — Винаги съм гладна. Помниш ли, Шеп, първия път, когато ме покани на среща?
Блейн се усмихна.
— Никога няма да го забравя. Ти и тогава беше гладна.
— А ти ми купи роза.
— Струва ми се, че да.
— Ти си мило момче, Шеп.
— Ако си спомням правилно, ти беше журналистка. Как…
— Все още работя по един сюжет.
— „Фишхуук“. Това е сюжетът ти.
— Част от него — съгласи се тя, връщайки се към котлета си.
Известно време се храниха без много разговори.
— Има и още нещо — каза най-после Блейн. — Какво общо има Фин? Годфри каза, че той е опасен.
— Какво знаеш за Фин?
— Не много. Напуснал е „Фишхуук“ преди аз да се набутам там. Но се носеха слухове. Бил се върнал полудял. Нещо му било станало.
— Наистина — каза Хариет. — И той започнал да проповядва по света.
— Да проповядва ли?
— Ужасно и пречистващо проповядване. Клонящо към библия, само че без библия. За злото сред звездите. Човек трябвало да остане на Земята. Това било единственото сигурно място за него. Сред пространството се криело злото. А паранормалниците били пуснали на свобода това зло…
— И хората са приели това?
— Да. Погълнали са го в самата си същност. Харесало им се без остатък. Разбираш ли, те не можели да притежават звездите. Така че за тях било удовлетворение да разберат, че звездите крият злото.
— Предполагам, че и паранормалниците са се превърнали в зло. Те са духове и върколаци…
— И призраци — продължи Хариет, — и вещици, и харпии. Каквото и зло да се сетиш, те са това.
— Този човек е шарлатанин.
Хариет поклати глава.
— Не е шарлатанин. Той е толкова сериозен, колкото и Годфри. Той вярва в злото. Защото го е видял.
— А Годфри е видял доброто.
— Да. Всичко е толкова просто. Фин е точно толкова убеден, че човекът няма работа сред звездите, колкото и Годфри, че човекът ще намери там спасение.
— И те двамата се борят с „Фишхуук“.
— Годфри иска да сложи край на монопола, но да запази структурата. Фин отива по-далеч. „Фишхуук“ е незначителна за него. Неговата мишена е ПК. Той иска да я премахне от лицето на земята.
— Значи Фин се бори срещу Стоун.
— Безпокои го. Няма как да се бори срещу него. Годфри се крие добре, за да може някой да му нанесе удар. Но Фин е разбрал за него и го смята за ключовата фигура, която може да вдигне паранормалниците на крака. И ако можеше, би го пречукал.
— Не изглеждаш много притеснена.
— И Годфри не е. Фин е просто още един проблем, още една пречка.
Те излязоха от ресторанта и тръгнаха по павираната ивица, водеща към бунгалата.
Речната долина лежеше в черна и виолетова сянка, а реката приличаше на потъмнял бронз в чезнещата дневна светлина. Върховете на възвишенията отвъд долината все още бяха докоснати от слънчевата светлина, а високо в небето се рееше един ястреб, чиито криле хвърляха сребристи отблясъци, докато тялото му се поклащаше на фона на синевата.