Те стигнаха до вратата на бунгалото и Блейн я отвори, като направи път на Хариет и влезе след нея. Едва бе минал прага, когато тя се блъсна в него, отстъпвайки назад.
Той чу забързаното й дишане, а тялото й бе свито и напрегнато, опряно в неговото.
Като погледна над рамото й, той видя Годфри Стоун, проснат на пода с лице надолу.
21.
Още докато се навеждаше над него, Блейн знаеше, че Стоун е мъртъв. Той някак бе станал по-малък, беше се получило едно пълно смаляване на човешката форма. Като че ли животът е бил основната изпълваща я съставка. Сега Стоун представляваше по-малко от шест фута отпуснато тяло, облечено в измачкани дрехи. Неподвижността му беше ужасяваща.
Блейн чу зад себе си как Хариет затваря вратата и пуска резетата. А сред тяхното тракане му се стори, че чува хлипане.
Наведе се, за да огледа тялото по-отблизо и в мрака успя да съзре по-тъмния блясък на косата на мястото, където кръвта бе текла от черепа.
Кепенците на прозорците заскърцаха и застенаха, затваряйки се, докато Хариет дърпаше лостовете, които ги държаха.
— Може ли сега да светнеш? — попита Блейн.
— Ей сега, Шеп.
Ключът за осветлението щракна, от тавана се разнесе светлина и тогава Блейн можа да види какъв мощен удар бе разбил черепа.
Нямаше нужда да търси пулс, нито да слуша туптенето на сърцето. Никой не можеше да оживее с раздробен по този начин череп.
Погледна към Хариет и поклати глава, като се учуди на спокойствието й. После се сети, че в дните й на репортер насилствената смърт вероятно не й е била непозната.
— Бил е Фин — каза тя с тих и нисък глас — толкова тих, че човек можеше да усети усилието, с което тя си налагаше да запази спокойствие. — Не самият Фин, разбира се. Някой негов наемник. Или някой, който доброволно се е съгласил. Някой от зяпналите го негови последователи. Има много хора, които биха направили каквото и да е за него.
Тя прекоси стаята и клекна от другата страна на тялото. Устните й бяха застинали в права, строга линия. Лицето й имаше напрегнато и сурово изражение. По него се спускаше и една мокра ивица от единствената се отронила сълза.
— Какво да правим сега? — попита той. — Предполагам, че трябва да повикаме полицията.
Тя направи отрицателен жест с ръка.
— Не, никаква полиция. Не можем да си позволим да се забъркаме в това. Точно това желаят Фин и хората му. А и се обзалагам, че някой вече е звъннал в полицията.
— Мислиш, че убиецът…
— Разбира се. Защо не? Само един глас, който съобщава, че в бунгало номер десет на мотел „Плейнсман“ е убит човек. И после бързо затваря слушалката.
— За да хвърли подозрението върху нас?
— За да хвърли подозрението върху спътниците на Годфри. Макар че е възможно дори да знаят кои сме. Онзи доктор…
— Не знам. Може и той да е.
— Слушай, Шеп, след всичко, което се случи, съм почти сигурна, че Фин е в Белмонт.
— Белмонт ли?
— Градът, в който те открихме.
— Значи така се казва.
— Нещо става тук. Нещо важно. Първо оня Райли и камиона, после…
— Но какво да правим ние?
— Не можем да им позволим да открият Годфри тук.
— Можем да докараме колата отзад и да го изнесем през задната врата.
— Вероятно някой пази там. Така ще ни спипат веднага.
Тя ядно закърши ръце. После продължи:
— Ако оставим Фин на спокойствие сега, той вероятно ще осъществи всичките си замисли. Не бива да му позволим да ни отстрани. Трябва да го спрем.
— Ние ли?
— Ти и аз. Ти пое по стъпките на Годфри. Сега всичко зависи от теб.
— Но аз…
Очите й изведнъж проблеснаха.
— Ти беше негов приятел. Чу неговата история. И му каза, че си с него.
— Разбира се — отговори Блейн. — Но започвам на сляпо. Не зная какво е положението, нито пък какво да правя.
— Спри Фин. Разбери какво прави и го спри. Или поне го задръж, барикадирай се…
— Престани с твоето милитаристично мислене. С барикадите си и разположените линни за отстъпление. (Истинска жена — генерал с огромни ботуши и куп медали, висящи на копиеподобни гърди.)
Престани!
Ти си репортерка. И мислиш само за работата си.
— Шеп — каза тя, — млъкни. Как мога да мисля за работата си? Аз вярвах в Годфри. Вярвах в това, което правеше.
— Мисля, че аз също. Но всичко е толкова ново, толкова неочаквано…
— Може би просто трябва да зарежем всичко и да бягаме.
— Не! Почакай. Ако зарежем всичко и побегнем, положението ще е почти същото, както да ни спипат тук.