— Винаги можеш да се присъединиш към някоя бизнесгрупа. Ще те приемат с радост. Ще ти дадат работа и ще ти плащат много нари за това, което си научил във „Фишхуук“.
Той поклати глава, спомняйки си купона у Шарлин — Далтън, седнал там с протегнати крака, с коса, прилична на разбъркано птиче гнездо, с уста, която предъвкваше пурата. Далтън, който каза: „Като консултант ти ще струваш много пари.“
— Е, поне би могъл да опиташ — каза Хариет.
— Няма да мога да го преглътна. Освен това дадох обещание. Казах на Годфри, че съм с него. А и не ми харесва начинът, по който са тръгнали нещата. Не ми харесва хора да ме водят на бесилката, защото съм паранормалник. Не ми харесват някои от нещата, които видях по пътя и…
— Ти си озлобен. И имаш право да си.
— А ти?
— Не. Само съм уплашена. Уплашена до мозъка на костите си.
Ти — уплашена? Една упорита репортерка…
Той се обърна към нея, спомняйки си нещо — мястото, където сляпата старица продаваше розите. Онази нощ той бе видял лицето на Хариет Куимби без маска. Сега беше вторият път.
Лицето й му казваше истината. Упоритата репортерка можеше понякога да бъде просто една уплашена жена.
Той разтвори обятия и тя направи крачка към него. Блейн я притисна силно и усети, че тя е нежна и крехка, че плътта й е не твърда, не изтъкана от стоманена амбиция, а съвсем обикновена човешка плът.
Всичко ще се оправи, каза той. Всичко ще е наред.
Й се учуди на внезапната нежност и покровителство, които изпита, които със сигурност изглеждаха странни, почти извънземни, независимо какви бяха отношенията му с жената в неговите прегръдки.
Но камионът се е разбил и шофьорът е мъртъв и полицията или може би дори Фин са взели звездната машина. А сега Годфри лежи мъртъв и полицията идва и…
Ще ги надвием всичките, каза й той. Няма какво да ни спре…
В далечината се чу сирена — вой, разкъсван от прерийния вятър.
Тя отскочи от него.
— Шеп, те идват!
— Задната врата! — каза бързо Блейн. — Тичай към реката. Ще се скрием в пещерите по брега.
Той се хвърли към вратата и докато пръстите му търсеха резето, чу чукане. Дръпна резето, рязко отвори вратата и в лъча светлина, който идваше от стаята, се изправи Анита Андрюс заедно с други младежки лица зад гърба си.
— Тъкмо навреме — каза Блейн.
— Това ли е тялото?
— Ето там.
Те бързо влязоха. Сирената се чуваше доста по-близо.
— Той беше наш приятел — каза Хариет с несигурен тон. — Това е ужасен начин…
— Мис — прекъсна я Анита, — ние ще се погрижим за него. Ще му отдадем всички почести…
Сирената се превърна в постоянен вой, който сякаш изпълваше стаята.
Бързо! — каза Анита. — Летете ниско. Не е необходимо силуетите ни да се очертават на фона на небето.
Още докато говореше, стаята се изпразни и тялото изчезна от пода.
Тя се поколеба за миг, гледайки към Хариет и Блейн.
Някой ден ще ми обясните ли всичко?
Някой ден, отговори Блейн. И благодаря.
Няма защо. Ние, паранормалниците, винаги си помагаме. Иначе ще ни затрият.
Тя се шмугна край Блейн и той почувства допира й, ум, докосващ се до ум. И изведнъж се появи усещане за светулки във вечерния мрак и ароматът на люляци в меката омара над реката.
После тя изчезна, предната врата се затвори и някой чукаше по нея.
Седни, каза Блейн на Хариет. Дръж се колкото можеш по-естествено. Без да си притеснена. Отпусната. Ние просто седим и си говорим. Годфри е бил с нас, но е отишъл до града. Някой е дошъл и той е поел с него към града. Ние не знаем кой е той. Трябва да се върне след час или два.
Разбрах, отвърна Хариет.
Тя седна на един стол и отпусна небрежно ръце в скута си.
Блейн тръгна към вратата, за да пусне закона.
22.
Белмонт започваше да се заключва. Всички къщи, край които те минаваха, бяха здраво залостени, а в търговската зона светлините на магазините гаснеха.
Една-две преки по-нагоре неоновата табела на някакъв хотел все още светеше ярко в мрака, а точно до него мигащият надпис на бар „Дивия запад“ обявяваше, че посетителите са добре дошли дори в този час.
— Не смятам, че заблудихме много успешно онези полицаи — каза Хариет.
— Може би не — съгласи се Блейн. — Но поне ги спряхме. Не успяха да открият нищо.
— За миг помислих, че ще ни отведат.
— И аз. Но ти седеше там и учтиво ги подиграваше. А това не се понася лесно. Радваха се, че могат да се махнат. Сигурно са се почувствали като глупаци.