— Е, да — каза барманът, натъртвайки всяка дума, — няма много в самия град. Но малко по-далеч, край реката, има едно градче, наречено Хамилтън. Там има само паранормалници. Нов град, който те сами основаха, идвайки откъде ли не. Подобни места си имаха име — трябва да го зная, но не мога да се сетя. Като местата, дето са държали евреите в Европа.
— Гето.
Барманът ядосано удари по плота с ръка.
— Ами да! Как не можах да се сетя! Да, мистър, това е думата. Гето. С тази разлика, че едно време е било в най-бедната част на града, а сега е в провинцията, в най-бедната част на провинцията. Земята по реката не става за нищо. Няма място за построяването на град. Но на ония паранормалници там им харесва. Докато те не закачат никого, никой няма да закача и тях. Докато си стоят там, ние ще ги оставим на мира. Знаем къде са, а и те знаят, че знаем. И ако нещо стане, ние знаем къде да ги търсим.
Той погледна часовника.
— Ако искате още по едно, имате време да го глътнете.
— Не, благодаря — каза Блейн и сложи две банкноти на барплота. — Задръж рестото.
— О, мерси, сър. Много ви благодаря. Докато се смъкваха от столовете, той добави:
— Ако бях на ваше място, щях да побързам да се подслоня някъде, ченгетата ще ви приберат, ако ви спипат.
— Ще ви послушаме — каза Хариет. — И благодаря за разговора.
— Удоволствието беше мое. Заповядайте пак, когато искате.
Пред бара Блейн отвори вратата на колата на Хариет, после заобиколи и седна зад волана.
— Към депото, а? — попита той.
— Шеп, какво ще правим там? Само ще си навлечем неприятности.
— Ще измислим нещо. Просто не можем да оставим машината там, за да може Фин да произнесе реч над нея.
— Предполагам, че ти си мислиш, че просто ще я измъкнем?
— Не, едва ли. Тя е твърде голяма и неудобна. Но трябва да има някакъв начин. Трябва да я измъкнем от Фин. Трябва да се справим някакси.
— Сигурно има охрана.
— Не вярвам, Хариет. Няма човек, който би стоял на стража. Градът е доста наплашен.
— И ти си като Годфри — каза тя. — И двамата постоянно си пъхате главата в торбата.
— Често мислиш за Годфри, нали?
— Да, много често.
Той запали мотора и подкара колата по улицата.
Старото депо беше тъмно и тихо и нищо не показваше, че наоколо има някой. Минаха бавно два пъти край него, за да го огледат, но и двата пъти беше все същото — просто едно голямо депо, една реликва от дните, когато магистралите е трябвало да се поддържат, когато е имало нужда от машини, които да оправят пътищата.
Блейн изкара колата от пътя, леко я прекара през един върбалак, спря я и угаси фаровете.
Тишината се сключи над тях. Мракът равномерно пулсираше.
— Хариет — каза Блейн.
— Да, Шеп?
— Ти стой тук. Не мърдай. Аз ще погледна там.
— Няма да се бавиш, нали? Нищо не можеш да направиш.
— Няма да се бавя. Имаме ли фенерче?
— Да, има едно в жабката.
Той чу как тя тършува в тъмнината. Ключалката на жабката изщрака и отвътре блесна слаба светлина. Фенерчето лежеше сред купчина от пътни карти, слънчеви очила и други дреболийки.
Тя му го подаде. Блейн го включи за проба — работеше. Изгаси го и излезе от колата.
— Стой тихо — каза той.
— А ти — предупреди го тя — внимавай.
23.
Депото беше по-голямо, отколкото изглеждаше от магистралата. Беше заобиколено от високо избуяли, но увехнали и изсъхнали плевели, които тихо шумоляха и при най-слабия повей на вятъра. Изграждаха го плоскости от гофрирана ламарина, които намираха широко приложение в строежа на подобни сгради допреди около стотина години, когато на Алдебаран VII бе открита меката пластмаса. Покрити с мръсотия и стари паяжини прозорци тук-там нарушаваха металната повърхност. Две отварящи се нагоре врати почти изпълваха предната стена на депото.
На изток се виждаха тъмните очертания на града, открояващи се на бледата светлина на небето, която подсказваше изгряването на луната.
Блейн внимателно обиколи постройката, търсейки как да влезе вътре. Не откри никаква удобна пролука. Двете врати бяха заключени. Имаше няколко плоскости, които се бяха пооткачили, но ламарината бе твърде здрава, за да можеше да я огъне нагоре и да влезе под нея.
Той разбра, че има само един начин да проникне вътре.
Отиде до този ъгъл на депото, който беше най-близо до улицата, и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен грубият шепот на плевелите. Магистралата бе пуста и той знаеше, че вероятно ще си остане такава. Не се мяркаше никаква светлина — нито една лампа, нито един прозорец не проблясваха в далечината. Сякаш той и депото се намираха в един безжизнен свят.
Блейн бързо се дръпна от ъгъла и се приближи до един прозорец. Свали скъсаното си яке и го уви около юмрука си.