— Ще дойда — отвърна Кризания решително, забелязвайки с удоволствие потресения поглед на Бертрем. Кимвайки за сбогом, тя сложи леко ръка на облегалката на украсения с дърворезби стол.
Магът излезе от стаята и Бертрем го последва, затваряйки вратата след себе си.
Останала сама в топлата тиха стая, Кризания падна на колене пред стола.
— О, благодаря ти, Паладин! — промълви тя. — Приемам изпитанието ти. Няма да те подведа! Няма да те подведа!
Книга първа
Глава 1
Зад себе си тя чуваше звука на остри и силни нокти, които разравяха опадалите листа в гората. Тика напрегна тяло, но се опита да се престори, че не е чула нищо, за да подмами създанието. Тя стисна здраво дръжката на меча си. Сърцето й биеше лудо. Стъпките идваха все по-близо и по-близо и вече чуваше хъхрещия дъх на съществото. Сетне усети върху рамото си докосване на хищна ръка. Тика се завъртя, замахна с меча и… събори на пода един поднос пълен с халби, които се разпиляха с трясък.
Дезра изпищя и отскочи уплашено назад. Мъжете около бара избухнаха в неудържим смях. Тика знаеше, че лицето й сигурно бе станало толкова червено, колкото и косите й. Сърцето й туптеше силно, ръцете й трепереха.
— Дезра — каза тя студено, — имаш ума и обноските на блатно джудже. Може би двамата с Раф трябва да си смените местата. Ти ще се заемеш с изхвърлянето на боклука, а него ще оставя да обслужва масите!
Дезра вдигна глава от мястото, където коленичила събираше глинените парчета от земята сред цяло море от бира.
— Може би така ще е най-добре! — извика сервитьорката, захвърляйки парчетата обратно на пода. — Сама си сервирай… или може би това вече е под достойнството ти, Тика Маджере, героиньо на Копието!
Дезра хвърли на Тика обиден, укорителен поглед, изправи се, ритна изпотрошените халби и изхвърча от странноприемницата.
Входната врата се отвори с трясък и при удара Тика направи гримаса, представяйки си драскотините върху дървото. На устата й дойдоха остри думи, но тя прехапа език и не ги изрече, защото знаеше, че по-късно ще съжалява за тях.
Вратата остана отворена и ярката светлина на гаснещия следобед изпълни странноприемницата. Яркочервеното сияние на залязващото слънце проблесна върху наскоро лакирания барплот и заблещука в стъклените чаши. То дори потрепна върху локвата на пода. Докосна закачливо като любовник пламтящите червени къдри на Тика и накара много от хихикащите посетители да сподавят смеха си и да се загледат с копнеж в миловидната жена.
Не че Тика забеляза това. Засрамена от избухването си, тя надничаше навън през прозореца, където видя Дезра да бърше очите си в престилката. После един посетител влезе през отворената врата и я затвори след себе си. Светлината изчезна и странноприемницата потъна отново в хладен полумрак.
Тика докосна с ръка собствените си очи. „Що за чудовище ставам — запита се тя разкаяно. — В края на краищата Дезра няма никаква вина. Всичко идва от това ужасно чувство вътре в мен! Сякаш ми се иска да има дракони, с които да се сражавам. Тогава поне щях да знам от какво се страхувам, поне щях да мога да се защитавам със собствените си ръце! Как да се боря с нещо, което дори не мога да назова!“
До ума й достигнаха шумни гласове, които искаха бира и храна. В странноприемницата „Последен дом“ се надигна и отекна смях.
„Ето какво открих при завръщането си. — Тика подсмръкна и избърса носа си с парцала, с който бършеше барплота. — Това е моят дом. Тези хора са честни, прекрасни и топли като залязващото слънце. Обграждат ме звуците на обичта — смях, приятелство, лочещо куче…“
Лочещо куче! Тика изпъшка и побърза да заобиколи бара.
— Раф — извика тя, забила отчаяно поглед в блатното джудже.
— Бира разлята. Аз подсуши — рече той и я погледна, облизвайки доволно ръката си.
Някои от редовните посетители се засмяха, но имаше и неколцина по-нови гости на странноприемницата, които се бяха вторачили в блатното джудже с неприкрито отвращение.
— Вземи този парцал да почистиш! — просъска Тика с половин уста и се усмихна бегло към околните в знак на извинение. Тя подхвърли на Раф парцала и блатното джудже го улови във въздуха. Но то само го държеше в ръка и се пулеше в него с озадачено изражение.
— Какво мен прави с това?
— Почисти разлятото! — сгълча го Тика, опитвайки се безуспешно да го скрие от погледа на посетителите с диплите на дълга си пола.