Някой почука на вратата. Виктор извика: „Да!“ и влезе Павор — с халат от Бухара, евтина имитация, разчорлен и с подпухнал нос.
— Е, най-после — каза той с гъгнив глас, седна срещу Виктор, измъкна от пазвата си голяма мокра кърпа и взе да се секне и да киха. Окаяно зрелище — нищо не беше останало от предишния Павор.
— Какво „най-после“? — попита Виктор. — Джин искате ли?
— Ох, не знам… — на пресекулки отвърна Павор, като подсмърчаше. — Този град ще ме довърши… Ааапчхи! Уфф…
— Наздраве — каза Виктор.
Павор се вторачи в него със сълзливите си очи.
— Къде се губите? — капризно попита той. — Вече три пъти се мъкна дотук и напразно тропам на вратата, исках да взема нещо за четене. Ей така ще си умра, само едно правя — кихам и подсмърчам… жива душа няма в хотела, помолих портиера да ми намери нещо за четене, а пък той, старият глупак, ми предложи телефонния указател и стари проспекти… „Посетете нашия слънчев град.“ Вие имате ли нещо за четене?
— Едва ли — отвърна Виктор.
— Дявол да го вземе, та нали сте писател! Е, разбирам, другите не ги четете, ама своите работи сигурно прелиствате от време на време… Тука ми проглушиха ушите: Банев, та Банев… Как беше там вашата? „Смъртта идва нощем“? Или „Денят идва след смъртта“?
— „Бедата идва нощем“ — каза Виктор.
— Ха така. Дайте ми я да я прочета.
— Няма да ви я дам. Нямам я — твърдо рече Виктор. — Пък дори и да я имах, пак нямаше да ви я дам. Щяхте да я оклепате с вашата хрема, пък и нищо нямаше да разберете.
— Защо пък да не я разбера? — възмути се Павор. — Казват, че ставало дума за живота на хомосексуалистите. Какво има там толкова, че да не го разбера?
— Вие сте… — каза Виктор. — Я по-добре да пийнем джин. На вас да го разредя ли?
Павор кихна, заръмжа, отчаяно огледа стаята, вирна високо глава и пак кихна.
— Кратуната ме боли — оплака се той. — Ето тука… А вие къде бяхте? Чувам, че сте се срещали с читатели. С тукашните хомосексуалисти.
— По-лошо — рече Виктор. — Срещнах се с тукашните вундеркинди. Знаете ли какво е акселерация?
— Акселерация ли? Ами беше нещо, свързано с преждевременното съзряване, нали? Чувал съм, по едно време, се вдигна много шум около тая работа, но после в нашия департамент създадоха комисия и тя доказа, че това е резултат от личната грижа на господин Президента за подрастващото поколение от лъвове и мечтатели, така че всичко се изясни. Ама знам за какво говорите, видях ги тези тукашни вундеркинди. Пази боже от такива лъвове, защото мястото им е в някоя колекция от редки екземпляри.
— А може би ние двамата с вас сме за такава колекция от редки екземпляри, а? — възрази Виктор.
— Може би — съгласи се Павор. — Само че акселерацията няма нищо общо с това. Акселерацнята е биологично и физиологично явление… Нараства теглото на новородените, после те избуяват докъм два метра като жирафи и на дванайсет години вече са готови да се размножават. А пък тука работата е в системата на възпитание, децата са най-обикновени, но виж, учителите им…
— Какво им има на учителите?
Павор кихна.
— А, виж, учителите им са необикновени — гъгниво рече той.
Виктор си спомни директора на гимназията.