Да, помисли си Виктор, такива деца… Котките са си котки, но този мокрец в залата не ми изглеждаше да се е свил като котка в дъждовно време. Казват понякога: лице, озарено отвътре. Тъкмо такова беше лицето на Ирма. А когато разговаряше с мен, лицето й беше озарено, или по-скоро — осветено само отвън. А с майка си тя изобщо не разговаря, само понякога благоволява, погнусена, да й подметне нещо презрително. Ако всичко това е вярно, ако всичко това е истина, а не мръсни дрънкацици, то тогава тази работа е изключително нечистоплътна. Какво искат те от децата? Та те са болни хора, обречени… И изобщо каква е тази свинщина да настройваш децата срещу родителите, дори срещу такива родители, като мен и Лола. Не ни стига господин Президента: нацията стои много по-високо от кръвното родство, ваш баща и ваша майка са Легионите на свободата и момчето отива в най-близкия щаб да съобщи, че баща му нарекъл господин Президента странен човек, а майка му казала, че походите на Легиона ще разорят страната. Отгоре на това сега се появява някакъв черен, мокър чичко и без много да му мисли, заявява, че твоят баща е пияно говедо без капка мозък в главата, а майка ти е глупачка и курва. Дори да предположим, че всичко това е вярно, пак си е свинщина, защото не бива да се прави по този начин, не е тяхна работа да си пъхат носа в този батак, не те отговарят за нас и никой не ги е молил да се занимават с такова просвещаване. Това е някаква патология… Ако изобщо е просвещаване. А ако е нещо още по-лошо? Малките деца започват с розовите си устнички да чуруликат за прогреса страшни, жестоки неща, без да знаят какво чуруликат, но още от най-ранна възраст свикват с интелектуалната жестокост, с най-страшната жестокост, която изобщо може да се измисли, а онези, намотали черните си превръзки около своите лющещи се лица, стоят зад сцената и дърпат конците… и значи няма никакво ново поколение, а това е все същата стара и мръсна игра на марионетки и аз съм бил два пъти по-голямо магаре, когато се вцепених днес на сцената… Колко гадна и отвратителна прищявка е нашата цивилизация…
— …който има очи да види — продължаваше Павор. — Нас не ни пускат в лепрозариума. Бодлива тел, войници — това го разбирам. Но някои неща могат да се видят и тук, в града. Виждал съм как мокриците разговарят с децата и как се държат в такива случаи децата, как изведнъж се превръщат в ангелчета, а речеш ли да попиташ някое как да стигнеш до фабриката, то се изпълва с презрение към теб от главата до петите…
Нас не ни пускат в лепрозариума, мислеше си Виктор. Оградили са го с бодлива тел, а мокриците се разхождат свободно из града. Но да не би пък Голем да е измислил всичко това… Ама че подлец е тоя Баща на нацията. Виж ти какъв мръсник! Значи и в това има пръст. Най-добрият приятел на децата… Много е вероятно, съвсем в негов стил е. А знаете ли, господин Президент, на ваше място бих се опитал да разнообразя похватите си. Прекалено лесно стана човек да различи сянката ви сред всички други сенки. Бодлива тел, войници, пропуски — значи това е работа на господин Президента; значи непременно тук се върши някаква низост…
— За какъв дявол са поставили бодлива тел?
— А аз откъде да знам? — каза Павор. — По-рано там никога не е имало бодлива тел.
— Значи преди сте ходили там?
— Защо? Не съм ходил. Та аз да не съм първият санитарен инспектор тук… пък и работата изобщо не е в бодливата тел, малко ли бодлива тел има на този свят. Децата там ги пускат да влизат свободно и мокриците ги пускат да си излизат свободно, не пускат само такива като мен и вас — ето това е странно.
Не, все пак Президента няма пръст в тази работа, помисли си Виктор. Президента да кара някого да чете Зурзмансор, пък и Банев отгоре на това — някак не ми изглежда реално. И тази идеология на разрушението… Ако аз бях написал такова нещо, щяха да ме разпнат. Мътна работа, много мътна работа… И нечиста… Да взема да попитам Ирма, помисли си. Просто ще я попитам и ще видя какво ще направи… Между другото, и Диана трябва нещо да знае…
— Вие май не ме слушате? — попита Павор.
— Извинявайте, бях се замислил.
— Казвам, че не бих се учудил, ако градът вземе мерки. При това, както е редно за един град — твърди мерки.
— И аз не бих се учудил — промърмори Виктор. — Няма да се учудя дори ако на мен ми се прииска да взема някои мерки.
Павор стана и отиде до прозореца.
— Ама че време — тъжно рече той, — да можех да се махна оттук… Ще ми дадете ли някоя книга, или няма?
— Тук нямам никакви книги — каза Виктор. — Всичко, което взех със себе си, е в санаториума… А вие как мислите, за какво им са на мокриците нашите деца?
Павор повдигна рамене.