— Та те са болни хора — отвърна той. — Откъде да знаем? Ние с вас нали сме здрави.
На вратата се почука и влезе Голем, тромав и мокър.
— Попитайте Голем — предложи Павор. — Голем, защо им са на мокриците нашите деца?
— Вашите деца ли? — учуди се Голем, докато разглеждаше внимателно етикета на бутилката джин. — Вие имате ли деца, Павор?
— Павор твърди — обясни Виктор, — че вашите мокрици настройват децата в града срещу родителите. Вие какво знаете по този въпрос, Голем?
— Хм… — започна Голем. — Къде държите чистите чаши? Аха… Мокриците настройват децата, а? Какво толкова има… Не са нито първите, нито последните. — Както беше с наметалото, той се тръшна на леглото и помириса джина в чашата. — И защо в наше време някой да не настройва децата срещу родителите, след като белите ги настройват срещу черните, жълтите ги настройват срещу белите, а глупавите — срещу умните… Всъщност какво толкова ви учудва?
— Павор твърди — повтори Виктор, — че вашите болни се шляят из града и учат децата на разни странни работи. И аз забелязах нещо такова, макар засега нищо да не твърдя. Така че на нищо не се учудвам, а просто ви питам: вярно ли е всичко това или не?
— Доколкото знам — отвърна Голем и си сръбна от чашата, — мокриците открай време имат абсолютно свободен достъп до града. Не знам какво имате предвид, когато казвате, че учели децата на разни отвратителни неща, но може ли да попитам вас, родения по тези места, позната ли ви е играчката, наречена „сърдития пумпал“?
— Естествено — рече Виктор.
— Имали ли сте такава играчка?
— Е, аз, разбира се, нямах… но, спомням си, децата имаха… — Виктор се замисли. — Да, наистина. Момчетата казваха, че този пумпал им го подарил някакъв мокрец. Това ли имате предвид?
— Да, тъкмо това. И „вещателя на времето“, и „дървената ръка“…
— Пардон — рече Павор. — Бъдете така добри да обясните на пришълеца от столицата за какво си говорят кореняците?
— Не бива да знаете — каза Голем. — Това не влиза във вашата компетенция.
— Откъде знаете какво влиза и какво не влиза в моята компетенция? — попита Павор с обидена физиономия.
— Знам — рече Голем. — Досещам се, защото така ми се иска… И престанете да лъжете. Нали се опитвахте да купите от Теди „вещателя на времето“, така че прекрасно знаете за какво става дума.
— Вървете по дяволите — капризно рече Павор. — Не говоря за „вещателя“…
— Чакайте, Павор — нетърпеливо каза Виктор. — Голем, вие не ми отговорихте на въпроса.
— Така ли? А на мен ми се стори, че ви отговорих… Вижте какво, Виктор, мокриците са тежко и безнадеждно болни хора. Страшно нещо е това генетичната болест. Но в същото време добрината и умът им са непокътнати, така че не бива да се задяваме с тях.
— Че кой ги задява?
— А нима вие не ги задявате?
— Засега не. Засега дори правя тъкмо обратното.
— Е, тогава всичко е наред — каза Голем и стана. — Тогава да вървим.
Виктор се опули.
— Къде да вървим?
— В санаториума. Аз отивам в санаториума, а като гледам, и вие се канете да тръгвате нататък. Пък вие, Павор, бързо вървете в леглото. Стига сте разнасяли този грип.
Виктор погледна часовника си.
— Не е ли рано? — рече той.
— Както искате. Обаче имайте предвид, че от днес спряха автобуса до санаториума. Не е рентабилен.
— А не може ли първо да обядваме?
— Както искате — повтори. Голем. — Аз никога не обядвам. И вас не съветвам да обядвате.
Виктор опипа корема си.
— Да — каза той. После погледна Павор. — Май ще тръгвам.
— А мен какво ме засяга? — рече Павор. Той беше обиден. — Само ми донесете нещо за четене.
— Непременно — обеща Виктор и взе да се облича. Когато се качиха в джипа, под прогизналия брезент, във влажната, просмукала от вонята на тютюн, бензин и лекарства каросерия, Голем каза:
— Вие от намек не разбирате ли?
— Понякога — отвърна Виктор. — Когато знам, че някой ми намеква нещо. Защо?
— Тогава обърнете внимание — намеквам ви да престанете да дрънкате.
— Хм — промърмори Виктор. — И как трябва да я разбирам тази заповед?
— Като намек. Престанете да си чешете езика.
— С удоволствие — рече Виктор и замълча замислен.
Прекосиха града, отминаха завода за консерви, продължиха през пустия градски парк — занемарен, посърнал, полуизгнил от влагата, префучаха покрай стадиона, където сплесканите с кал „Братя по разум“ упорито бъхтеха набъбналата топка с набъбналите си футболни обувки, и излязоха на шосето, което водеше към санаториума. Изведнъж през пелената на дъжда пред очите им се ширна мократа степ, равна като тепсия, някога суха, изпепелена, осеяна с бодли, а сега бавно превръщаща се в тинесто мочурище.