— Какво става тук? — просъска, а после подметна на момичето, което го гледаше учудено: — Ирма, веднага се качвай в колата! — И пак се обърна към мокреца: — Дявол да го вземе, какво правите тука? — А после отново викна на Ирма: — Марш в колата, на кого говоря?
Ирма не се помръдна. И тримата продължаваха да си стоят както преди, а очите на мокреца спокойно премигваха над черната превръзка. После Ирма каза със странна интонация: „Това е баща ми“, и той изведнъж съобрази, чак с гръбначния си мозък почувствува, че тук няма какво да крещи и да размахва ръце, не бива никого да заплашва, не бива никого да сграбчва за яката и да го дърпа… изобщо не бива да се вбесява. Той рече много спокойно:
— Ирма, иди в колата, цялата си вир-вода. Бол-Кунац, на твое място също бих се качил в джипа.
Беше сигурен, че Ирма ще го послуша, и тя го послуша. Не точно така, както му се искаше. Не, да речеш, че макар и само с поглед тя измоли от мокреца разрешение да тръгне, но в главата му се мярна сянка на съмнение, че сякаш нещо стана, като че ли бяха разменени мнения, състоя се някакво кратко съвещание, в резултат на което въпросът беше решен в негова полза. Ирма навири нос и тръгна към колата, а Бол-Кунац учтиво рече:
— Благодаря ви, господин Банев, но наистина ще е по-добре да остана.
— Както искаш — отвърна Виктор.
Бол-Кунац малко го интересуваше. Сега трябваше да каже нещо на този мокрец на прощаване. Предварително знаеше, че ще бъде нещо твърде глупаво, но, какво да се прави, не можеше просто ей така да си тръгне. Беше въпрос на престиж. И рече надменно:
— Вас, господине, не ви каня. Тук вие явно се чувствувате като риба във вода.
После се обърна и като запрати въображаемата ръкавица в лицето му, се отдалечи. „Щом произнесе тези думи — помисли си с отвращение, — графът с достойнство си тръгна…“
Ирма беше седнала със свити крака на предната седалка и си развързваше опашките на косата. Виктор се мушна отзад, пъшкайки от срам, и когато Голем потегли, промърмори:
— Щом изрече тези чуми, графът си тръгна… Пъхни си насам краката, Ирма, аз ще ги сгрея.
— Защо? — попита Ирма
— Какво искаш, пневмония ли да хванеш? Даван веднага тука краката!
— Моля — казва Ирма, изкриви се на седалката и протегна към него единия си крак.
Предварително изпитващ удоволствие, че най-сетне ще направи нещо естествено и полезно, Виктор взе в шепите си това тъпичко момичешко краче, мокро и трогателно, и вече се канеше да го разтрие с добрите сурови бащински ръце, докато се зачерви, докато кръвта се раздвижи в това мръсно костеливо късче лед, вечен извор на хреми, грипове, катари на дихателните пътища и двойни пневмонии, когато откри, че ръцете му са по-студени от нейните крака. По инерция леко потри няколко пъти нежната кожа и после внимателно пусна крака на Ирма. Та аз знаех това, помисли си изведнъж, та аз знаех това още когато стоях пред тях, знаех, че тук има някакъв мръсен номер, че нищо не заплашва децата, никакви катари и пневмонии, и не това исках, а исках да спасявам, да изтръгвам от ноктите, справедливо да се гневя, да изпълня дълга си и пак ме пратиха за зелен хайвер, не знам как го направиха, но отново ме изиграха и пак постъпих като същински глупак, за втори път в един ден…
— Прибери си крака — каза той на Ирма.
Тя си сви крака и попита:
— Къде отиваме? В санаториума ли?
— Да — отвърна Виктор и погледна Голем: дали беше забелязал позора му?
Голем невъзмутимо следеше пътя, тежко разплут на шофьорската седалка, побелял, немарлив, прегърбен и всезнаещ.
— А защо? — попита Ирма.
— Ще се преоблечеш и ще се пъхнеш и леглото — нареди Виктор.
— Само туй ми липсваше! — прихна Ирма. — Ама че го измисли.
— Добре-добре… — измърмори Виктор. — Ще ти дам книжки и ще четеш.
Наистина за какъв дявол я поведох? — помисли си. — Диана… Е, ще се справя някак. Никакви пиене и изобщо без такива работи, ама как ще я отведа в града? По дяволите, ще взема нечия кола, която ми падне, и ще я откарам… Хубаво щеше да бъде сега да пийна нещо…
— Голем… — аха да започне той, но се опомни. Не бива, дявол да го вземе, не е удобно.
— Да? — отзова се Голем, без да се обръща.
— Нищо, нищо — въздъхна Виктор, вперил поглед в гърлото на манерката, стърчащо от джоба на наметалото на Голем. — Ирма — обърна се той към дъщеря си, — какво правехте там, на онова кръстовище?