— Ей-ей-ей — рече Виктор и направи крачка назад. — Що за произвол е това! Как си позволявате!
— Ако се съпротивлявате, само ще си утежните положението — посъветва го вторият полицай.
— Че какво съм направил? — нагло заяви Виктор и пъхна ръцете си в джобовете. — Бъркате ме с някого, момчета.
— Отвлекли сте камиона — каза вторият полицай.
— Какъв камион? — извика Виктор. — Какво общо има тук някакъв си камион? Аз съм дошъл тук на гости на господин Голем, главния лекар. Попитайте охраната. Какво общо има тук някакъв си камион?
— Да не би пък да не е този, а? — усъмни се вторият полицай.
— Абе как да не е този! — възрази полицаят с киселата физиономия. С приготвени белезници той налетя на Виктор. — Я си давай ръцете! — делово заповяда той.
В това време хлопна вратата на караулното и висок пронизителен глас извика:
— Прекратете струпването!
Виктор и полицаите трепнаха. На прага на караулното стоеше луничавото войниче, изкарало автомата си извън пелерината.
— Отдръпнете се от портала! — пронизително извика то.
— Я ти там, по-тихо — каза полицаят с киселата физиономия. — Не виждаш ли, че сме полиция.
— Струпването на повече от един външен човек пред портала на специалната зона е забранено! След третото предупреждение ще стрелям! Отдръпнете се от портала!
— Ханде-хайде, отдръпнете се — загрижено рече Виктор и лекичко взе да побутва двамата полицаи.
Онзи с киселата физиономия го погледна слисан, отстрани ръката му и пристъпи към войника.
— Слушай, момче, ти да не си се побъркал? — попита той. — Та този тип отмъкна един камион…
— Никакви камиони! — проточено и пронизително изкрещя симпатичното и приветливо войниче. — По-о-оследно предупреждение! Двамата да се отдръпнат на сто метра от портала!
— Вих какво, Рох — предложи вторият полицай. — Дай да се отдръпнем, остави ги, майната им. Той е в ръцете ни, къде ще се дене.
Почервенял от възмущение, полицаят с киселата физиономия щеше отново да си отвори устата, но в този момент на вратата, на караулното се появи дебел сержант с наченат сандвич в едната ръка и чаша в другата.
— Редник Джура — каза той, дъвчейки. — Защо не откривате огън?
Луничавото лице под каската се изкриви в свирепа гримаса. Полицаите се втурнаха към мотоциклета, яхнаха го, свърнаха покрай Виктор, който беше заел позата на регулировчик, и бързо се отдалечиха. Почервенелият полицай му изкрещя нещо, но то заглъхна в грохота на двигателя. Щом се отдалечиха на петдесетина крачки, спряха.
— Много са близо — не одобри разстоянието сержантът. — Къде гледаш? Не виждаш ли, че са близо…
— По-далеч! — с пронизителен глас зарева войничето, като размахваше автомата. Полицаите се отдалечиха и вече не се виждаха.
— Разни външни хора лошо свикнаха да се тълпят пред портала — промърмори сержантът на войничето, загледан във Виктор. — Е, вече всичко е наред, стой на поста и си отваряй очите.
Той се върна в караулното, а луничавото войниче, малко поохладняло, закрачи назад-напред край портала.
Като изчака няколко минути, Виктор предпазливо попита:
— Много се извинявам, какво стана с доктор Голем? Ще дойде ли?
— Няма го — промърмори войничето.
— Колко жалко — каза Виктор. — Тогава май ще трябва да тръгвам…
Той се загледа в мъглата и дъжда, където се криеха полицаите.
— Как така ще тръгвате? — разтревожи се войничето.
— А защо, не бива ли? — също обезпокоен, попита Виктор.
— Не че не бива — каза войничето. — Аз заради камиона. Вие ще заминете, а с камиона какво ще стане? Забранено е пред портала да остават камиони.
— А аз какво общо имам с тази работа? — попита Виктор, обзет от все по-големи опасения.
— Как така „какво общо имате“? Нали вие го докарахте, значи вие ще го… така де… Нали винаги така става, как иначе?
По дяволите, помисли си Виктор. Какво ще правя с него?… Някъде на около стотина метра се дочуваше боботенето на мотоциклетния двигател, работещ на място.
— Наистина ли сте го отмъкнали? — любопитно се поинтересува войничето.
— Ами да! Полицията задържа шофьора, а аз, глупакът, реших да помогна…
— Дааа — проточено рече воиничето, изпълнено със съчувствие. — Право ла ви кажа, не знам какво да ви посъветвам.
— Ами ако сега, да речем, си тръгна? — предпазливо попита Виктор. — Ще стреляте ли?
— Не знам — честно си призна войничето. — Май че не съм длъжен. Да попитам ли?
— Попитайте — отвърна Виктор, като си правеше сметка дали ще може да избяга толкова далеч, че войничето да не го вижда.
В този момент иззад портала се раздаде звуков сигнал. Вратите се отвориха и от зоната се измъкна злополучният камион. Той спря до Виктор, вратата се отвори и Виктор видя, че зад волана вече не седи момчето, както беше очаквал, а плешив сгърбен мокрец, загледан в него. Виктор не се помръдна и тогава мокрецът свали от волана ръката си в черна ръкавица и приканващо потропа на седалката до него. Благоволете да ми обърнете внимание и заповядайте, насмешливо си помисли Виктор. Войничето радостно рече: