— Вие например.
Голем взе бутилката, с удоволствие я разгледа на светлината и наля коняк на двамата.
— Аз също не мога. Вече… Не знам. Изобщо това са само мои предположения. Не им обръщайте внимание.
— Добре, няма — тъжно рече Виктор. — А с какво друго още се отличават от нас?
— С какво се отличават от нас ли? — повтори Голем. — И сам бихте могли да забележите, Виктор, че всички хора се делят на три големи групи. По-точно — на две големи и една малка… Има хора, които не могат да живеят без миналото, цялата им душа е в миналото, по-близкото или по-далечното. Те живеят с традициите, със заветите на миналото, те черпят от миналото радост и пример. Да вземем господин Президента. Какво би правил той, ако го нямаше нашето велико минало? На какво би се позовавал и откъде изобщо би се взел?… После, има хора, които живеят само в днешния ден и не щат и да чуят за бъдещето и за миналото. Вие например сте от тях. Благодарение на господин Президента вашите представи за миналото напълно са се изродили; в което и минало да надникнете, навсякъде ви се привижда все този същият господин Президент. Колкото до бъдещето, вие изобщо не си го представяте и според мен дори се страхувате да мислите за него… И накрая — има хора, конто живеят в бъдещето. От миналото те съвсем справедливо не чакат нищо хубаво, а днешният ден за тях е само материал, от който може да се изгради бъдещето, суровина… Пък и те всъщност вече живеят в бъдещето… на малки острови от бъдещето, които са възникнали около тях в настоящето… — Някак странно усмихнат, Голем вдигна очи към тавана. — Те са умни — нежно рече той. — Дяволски са умни за разлика от повечето хора. Всички до един са талантливи, Виктор. Имат странни желания и изобщо не изпитват обикновени желания.
— Като казвате обикновени желания, имате предвид например жените…
— В известен смисъл — да.
— И водката, зрелищата?
— Несъмнено.
— Страшна болест — каза Виктор. — Дано да не я прихвана… И все пак не ми е ясно… Нищо не разбирам. Това, дето затварят умни хора зад бодлива тел, го разбирам. Но защо те са свободни да излизат, а пък нас не ни пускат вътре…
— Може пък не те да седят зад бодливата тел, а вие…
Виктор се усмихна.
— Чакайте, чакайте — развълнува се тон. — Това не е всичко, което не разбирам. А какво общо има с тази работа, да речем, Павор? Е, добре, мен не ме пускат, аз съм страничен човек. Но нали все някой трябва да проверява състоянието на спалното бельо и нужниците? Нали може да се окаже, че хигиената там, при вас, е под всякаква критика?
— Ами ако той се интересува от друго, а не от хигиената?
Виктор погледна Голем доста объркано.
— Пак ли се шегувате? — попита тон.
— И сега не се шегувам — отвърна Голем.
— Че тогава какво излиза? Да не искате да кажете, че е шпионин?
— Шпионин е твърде широко понятие — възрази Голем.
— Почакайте — каза Виктор. — Нека си говорим откровено. Кой опъна бодливата тел и сложи охрана?
— Ех, тази бодлива тел — въздъхна Голем. — Колко дрехи изпокъса, а пък войниците постоянно страдат от диария. Знаете ли кое е най-доброто средство против диария? Тютюн с портвайн… или по-точно портвайн с тютюн.
— Добре — каза Виктор. — Значи е генерал Пферд. Аха — рече той. — И онзи млад мъж с дипломатическото куфарче… Ето каква била работата! Значи това вашето е просто военна лаборатория. Ясно… А Павор, значи, не е военен. Излиза, че е от друго ведомство. Или може би не е наш шпионин, а чуждестранен?
— Не дай си боже! — с ужас рече Голем. — Само това ни липсваше…
— Така-а… А той знае ли кой е младият мъж с куфарчето?
— Мисля, че знае — каза Голем.
— А онзи мъж знае ли какъв е Павор?
— Струва ми се, не — каза Голем.
— Нищо не сте му казали, така ли?
— Че това да не е моя работа?
— И на генерал Пферд ли не сте казали?
— И през ум не ми е минало даже.
— Не е справедливо — рече Виктор. — Трябва да му кажете.
— Вижте какво, Виктор — каза Голем. — Позволих ви да дрънкате на тази тема само защото се надявах, че ще се изплашите и няма да си пъхате носа в чужди работи. Вас това изобщо не ви засяга. И без това вече сте в черния списък, могат да ви смачкат и дори няма да успеете да гъкнете.
— Никак не е трудно някой да ме изплаши — въздъхна Виктор. — Още от детството си съм наплашен. И все пак никак не мога да проумея какво искат всички тия от мокриците?
— Кои „тия“? — уморено попита Голем.
— Ами Павор. Пферд. Онзи мъж с куфарчето. Всички тия настръхнали крокодили.
— Боже мой — каза Голем. — Ами че какво могат да искат в наше време крокодилите от умните и талантливите хора? А пък аз не мога да разбера вие какво искате от тях. Защо се бъркате в цялата тази работа? Не ви ли стигат собствените ви неприятности? Не ви ли стига господин Президента?