— Довиждане, господин Банев — вежливо рече Бол-Кунац.
На Виктор му се стори, че момчето му даде едва забележим знак с глава да не заминава.
— Довиждане, Бол-Кунац — каза той. — Довиждане.
Те си отидоха. Дълбоко замислен, Виктор си допи коняка. Дойде един сервитьор с подуто лице, цялото на червени петна, и започна да почиства масата. Движенията му бяха някак особени — непохватни и колебливи.
— Отскоро ли сте тук? — попита го Виктор.
— Да, господин Банев. От тази сутрин.
— А какво стана с Питър? Да не е болен?
— Не, господин Банев. Той замина. Не издържа. И аз сигурно ще се махна оттук…
Виктор погледна Р. Квадрига.
— Заведете го после в стаята му — помоли той.
— Да, разбира се, господин Банев — отвърна сервитьорът с неуверен глас.
Виктор си плати сметката, махна на Теди за сбогом и излезе в преддверието. Качи се на втория етаж, пристъпи до вратата на Павор, вдигна ръка да почука, постоя малко така и без да почука, слезе пак долу. На гишето администраторът, изумен, разглеждаше ръцете си. Ръцете му бяха мокри, и по тях бяха полепнали кичури коси, с коси беше посипан и униформеният му редингот, а по лицето му, на двете бузи, имаше пресни драскотини. Той вдигна глава към Виктор — очите му бяха слисани. Но сега Виктор не биваше да забелязва всичките тия чудесии, би било нетактично и жестоко, още повече пък не биваше да говори за това, трябваше да се престори, че нищо не се е случило, трябваше да отложи всичко за после, за утре или може би дори за вдругиден. Виктор попита:
— В коя стая е онзи… нали го знаете, младия мъж с очилата, който винаги ходи с дипломатическо куфарче?
Администраторът се обърка. Сякаш за да се измъкне от неловкото положение, погледна към таблото с ключовете, а после все пак отвърна:
— В 312-а, господин Банев.
— Благодаря — каза Виктор и остави на гишето една монета.
— Само че те не обичат да ги безпокоят — нерешително го предупреди администраторът.
— Знам — рече Виктор. — Не съм си и помислил да ги безпокоя. Попитах просто така… намислих си, нали разбирате, че ако са в четна стая, всичко ще се оправи.
Администраторът посърнало се усмихна.
— Че какви неприятности можете да имате вие, господин Банев — вежливо рече той.
— Всякакви непоиятности мога да имам — въздъхна Виктор. — И големи, и малки. Лека нощ.
Качи се на третия етаж. Крачеше бавно, преднамерено бавно, сякаш за да може да прецени и обмисли всичко, да пресметне възможните последици и да вземе под внимание онова, което можеше да се случи през следващите три години, но всъщност мислеше само за това, че на пътеката по стълбите много отдавна й е дошло времето да я сменят, доста овехтяла е тази пътека, протрила се е. И едва преди да почука на вратата с табелка „312“ (луксозен апартамент, с две спални и гостна, с телевизор, висококачествен радиоприемник, хладилник и барче), за малко не каза на глас: „Вие ли сте крокодилите, господа? Много ми е приятно. Сега искам да се излапате елин друг.“
Наложи се да чука доста дълго: отначало деликатно с кокалчето на пръста си, а когато не отвориха — по-настойчиво, с юмрук, а щом и тогава никой не се обади — само дъските изскърцаха и някой тежко задиша в процепа на ключалката, — той се обърна гърбом към вратата и вече съвсем грубо заблъска с токовете на обувките си.
— Кой е? — попита най-сетне един глас зад вратата.
— Съседът — отвърна Виктор. — Отворете за момент.
— Какво искате?
— Трябва да ви кажа нещо. Две думи само.
— Елате утре — каза гласът зад вратата. — Вече спим.
— Дявол да го вземе — каза Виктор, вече доста раздразнен. — Да не би да искате да ме видят, че вися пред вратата ви? Отворете, какво толкова се страхувате?
Изщрака ключ и вратата се открехна. В пролуката се появи помътнялото око на върлинестия професионалист. Виктор му показа разтворените си длани.
— Само две думи — рече той.
— Влизайте — каза върлината. — И без глупости.
Виктор пристъпи в антрето, върлината затвори вратата след него и светна лампата. Антрето беше тясно, двамата едва се побираха в него.
— Казвайте какво има — рече върлината.
Той беше по пижама, изцапана с нещо отпред. Виктор, изумен, усети остра миризма — от върлината лъхаше на алкохол. Дясната си ръка, както му беше редът, той държеше в джоба.
— Тука ли смятате да разговаряме? — попита го Виктор.
— Да.
— Не — каза Виктор. — Тук няма да разговарям.
— Ваша работа — каза върлината.
— По-скоро е ваша работа — рече Виктор. — Мене тя слабо ме засяга.
Помълчаха. Вече без да се крие, върлината внимателно претършува с очи Виктор.