— Моля — каза върлината и му подаде пълна чаша.
ДЕВЕТА ГЛАВА
— Колко е часът? — сънено попита Диана.
Виктор старателно свали със самобръсначката една ивица от сапунената пяна на лявата си буза, погледна се в огледалото и после каза:
— Спи, спи, малката, кърти си. Рано е.
— Така си е — рече Диана. Диванът изскърца. — Девет часът. А ти какво правиш там?
— Бръсна се — отвърна Виктор и свали още една ивица от сапунената пяна. — Изведнъж ми се прииска да се обръсна. Хайде, рекох си, да се обръсна.
— Ама че побъркан — каза Диана начумерено. — Снощи трябваше да се обръснеш. Цялата си ме изподрал със своята четина. Кактус такъв.
Той видя в огледалото как тя с кръшни стъпки отиде до креслото, покатери се на него и го загледа. Виктор й намигна. Тя пак беше друга — от нежна по-нежна, от кротка по-кротка, от ласкава по-ласкава, сгуши се като сита котка, грижливо гледана, загладена, блага и милостива — съвсем различна от онази, която снощи нахълта в стаята му.
— Днес приличаш на котка — съобщи й той откритието си. — И даже не на котка, а на котенце, на мъничко сладко котенце… Защо се усмихваш?
— Не на тебе. Просто, кой знае защо, си спомних нещо…
Тя се прозя и сладко се протегна. Беше се напъхала в пижамата на Виктор и от безформената купчина коприна в креслото надничаха само прекрасното й лице и тънките й ръце. Сякаш се подаваха от вълни. Виктор започна да се бръсне по-припряно.
— Не бързай толкова — каза тя. — Ще се порежеш. И без това вече е време да тръгвам.
— Нали затова бързам — възрази Виктор.
— А, не, така не обичам. Така правят само котките… Как са там моите парцалки?
Виктор се протегна и опипа роклята и чорапите й, провесени на декоративната решетка на парното. Бяха изсъхнали.
— Закъде бързаш толкова? — попита той.
— Нали ти казах. Трябва да отида при Росшепер.
— Май нищо не помня. Какво му има на Росшепер.
— Ами едва не се претрепа — каза Диана.
— Аха! — рече Виктор. — Да, да, ти нещо ми разправяше. Взел, че се хвърлил отнякъде. Здравата ли се е ударил?
— Този глупак — каза тя — изведнъж решил да се самоубива и се хвърлил от прозореца. Налетял като бик, с главата напред, строшил рамката, но забравил, че се намира на първия етаж. Наранил си коляното и зарева до бога, а сега лежи.
— Какво му е станало? — равнодушно попита Виктор. — Да не се е побъркал от пиене?
— Нещо такова.
— Я чакай — помоли я Виктор. — Ти да не би заради него два дена да не идва при мен? Заради това говедо ли?
— Ами да! Главният лекар ми нареди да седя при него, защото той, Росшепер де, не можел без мене. Не можел и туйто. Нищо не можел да прави без мен. Дори да се изпикае. Наложи се образно да му припомням как шурти водата и да му разказвам за писоара.
— Какво разбираш ти от тези работи — промърмори Виктор. — Докато си му разправяла за писоара, аз се мъчих тук сам-самичък и нищо не можех да направя, нито ред не съм написал. Знаеш ли, никак не обичам да пиша, а от известно време… Изобщо животът ми в последно време… — Той замълча и си помисли: какво ли я засяга това? Съеши се и сега бяга. — Я чакай… Кога казваш, че Росшепер се строполил?
— Завчера — отвърна Диана.
— Вечерта ли?
— Ъхъ — смънка Диана, загризала една бисквита.
— В десет часа вечерта — каза Виктор. — Между десет и единайсет.
Диана престана да дъвче.
— Точно така — рече тя. — А ти откъде знаеш? Да не си започнал да получаваш телепатични съобщения от умиращите?
— Чакай малко — каза Виктор. — Сега ще ти разкажа нещо интересно. Но първо ми кажи какво правеше ти в този момент?
— Какво правех ли?… А, да. Спомням си, нея вечер ме беше налегнала някаква лудост. Навивах си аз бинтовете и изведнъж ми стана толкова мъчно, като ужасно главоболие беше, направо ми идваше да се обеся. Заврях си муцуната в бинтовете и ревнах, ама как ревях само да знаеш — с три реда сълзи, от дете не съм плакала така…
— И внезапно всичко мина, нали? — каза Виктор.
Диана се замисли.
— Да… Не… Тъкмо тогава Росшепер вдигна на двора олелия до небето, изплаших се и изскочих навън…
Тя искаше да каже още нещо, но някой затропа на вратата, взе да върти дръжката и от коридора се дочу дрезгавият глас на Те-ди: „Виктор! Виктор, събудете се! Отвори, Виктор!“ Виктор се вцепени със самобръсначката в ръка. „Виктор! — с прегракнал глас викаше Теди. — Отворете!“ И бясно въртеше дръжката на вратата. Диана изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори и в стаята се втурна Теди — мокър, объркан и изплашен, с рязана пушка в ръка.