— Къде е Виктор? — дрезгаво изрева той.
Виктор излезе от банята.
— Какво става? — попита той.
Сърцето му се разтуптя. Идват да го арестуват… Избухнала е война…
— Децата си отидоха — рече Теди, като дишаше тежко. — По-бързо се приготвяйте, децата си отидоха.
— Чакай малко — спря го Виктор. — Какви деца?
Теди запокити пушката на масата върху купчината изписани, надраскани и смачкани листи хартия.
— Примамиха децата, мръсните му гадини! — закрещя той. — Прикоткаха ги онези подлеци! А, вече няма прошка за тях! Край, търпяхме колкото търпяхме… Стига толкова!
Виктор все още нищо не разбираше, само виждаше, че Теди е побеснял и не може да се владее. Един-единствен път беше виждал Теди толкова разгневен — когато по време на големия скандал в ресторанта тихомълком разбиха и ограбиха касата му. Стъписан, Виктор премигваше на парцали, а Диана грабна бельото си от облегалката на креслото, промъкна се тихичко в банята и притвори вратата. И в този миг рязко и нервно зазвъня телефонът. Виктор вдигна слушалката. Беше Лола.
— Виктор — захленчи тя. — Нищо не разбирам. Ирма изчезна, никаква я няма, оставила е бележка, че никога няма да се върне, а наоколо всички казват, че децата са напуснали града… Страх ме е! Направи нещо…
Тя почти плачеше.
— Добре, добре, ей-сега — отвърна Виктор. — Оставете ме поне да си обуя панталоните. — Той захвърли слушалката и се озърна да види какво прави Теди. Барманът седеше на разхвърляното легло и като редеше страшни закани, преливаше в една чаша остатъците от всички бутилки. — Почакай — рече Виктор. — Не бива да изпадаме в паника. Ей-сега идвам…
Върна се в банята и припряно се захвана да дообръсне насапунисаното си лице, поряза се няколко пъти — нямаше време да заглади ножчето, след като сутринта го наточи, а Диана в това време рипна изпод душа, зашумоля с дрехите си зад гърба му, лицето й беше сурово и решително, сякаш се готвеше да се бие, но беше абсолютно спокойна.
… А децата вървяха в безкрайна сива колона по сивите подронени пътища, спъваха се, подхлъзваха се и падаха в проливния дъжд, вървяха прегърбени, целите вир-вода, в посинелите си ръчички стискаха прогизналите вързопи, вървяха дребнички, безпомощни, нищо меразбиращи, вървяха и плачеха, вървяха и се озъртаха, вървяха, хванати за ръце и за полите, а от двете страни на пътя отмерено крачеха мрачни черни фигури без лица и на мястото на лицата си имаха черни превръзки, и над превръзките безмилостно и студено гледаха нечовешки очи, и ръцете, скрите в черни ръкавици, стискаха автомати, дъждът се лееше върху оксидираната стомана и капките потръпваха и се изтъркулваха по дулата… това са глупости, помисли си Виктор, глупости, разбира се, няма такова нещо, сега това не може да стане, виждал съм такова нещо, но това беше много отдавна, сега времето не е такова…
… Те вървяха радостно и дъждът им беше приятел, весело цопаха из локвите с горещите си боси крака, засмени си бъбреха и пееха, и не се озъртаха, защото вече нищо не помнеха, защото сега имаха само бъдеще, защото завинаги бяха забравили своя дълбоко заспал преди зазоряване, раздиран от хъркане град, прояден от купища дървеници, гнездо на дребни страсти и дребнави желания, заченало чудовищни престъпления, непрекъснато бълващо престъпления и престъпни намерения, тъй както мравката-майка непрекъснато бълва яйца, те вървяха, бъбреха и чуруликаха безспир, и се скриха в мъглата, докато ние, пияни, се давехме в спарения въздух, смазани от отвратителни кошмари, които те никога не са виждали и никога няма да видят…
Той си обуваше панталоните, като подскачаше на един крак, когато стъклата задрънчаха и в стаята проникна плътен механичен вой. Теди презглава се втурна към прозореца и Виктор също изтича натам, но навън продължаваше да се излива все същият дъжд, мократа улица беше пуста, мярна се само някакъв човек на велосипед, мокра брезентова торба, от която странно стърчаха помръдващи крака. А стъклата продължаваха да дрънчат и да звънтят, и ниският, тъжен и провлачен вой не стихваше, а след минута към него се присъединиха резки жалостиви свирки.
— Да вървим — каза Диана. Тя вече беше наметнала пелерината си.
— Не, почакай — каза Теди. — Виктор, имаш ли оръжие? Някакъв пистолет или автомат… Имаш ли?
Виктор не отвърна, грабна наметалото си и тримата изтичаха по стълбите в преддверието, вече съвсем опустяло, без портиер и администратор. Изглежда, в хотела не беше останала жива душа, само Р. Квадрига седеше на своята маса в ресторанта и недоумяващо клатеше глава, явно отдавна очакваше закуската си. Изскочиха на улицата и се качиха в камиона на Диана — и тримата се настаниха в кабината. Диана седна зад волана и камионът се понесе по улиците на града. Диана мълчеше, Виктор пушеше и се мъчеше да събере мислите си, а Теди продължаваше полугласно да изригва невероятни ругатни и дори Виктор не разбираше значението на думите, защото такива думи можеше да знае само Теди — приютско творение, възпитавано в бордеите около пристанището, след това търговец на наркотици, после „горила“ в публичен дом, сетне войник от погребалната команда, по-късно бандит и мародер, и най-сетне барман, барман и пак барман.