— Има някаква вероятност да я откриете в „Нощен клуб на Еди“.
— Еди Аткинс ли? — попита Хари.
— Да, мисля, че се казва Аткинс, сър.
— Е, това обяснява нещата — каза Хари. — И къде се намира този клуб?
— На Уелш Бак, сър — отвърна портиерът, докато прибираше монетата.
Без да каже нищо повече, Хари излезе и се настани на задната седалка на едно такси.
— Не мислиш ли, че е по-добре да се връщаме в училище? — попита Джайлс, докато сядаше до него. — Нищо не пречи да кажеш на майка си утре сутринта.
Хари поклати глава.
— Нали ти каза, че би прекъснал майка си и докато държи реч пред Съюза за майките. До „Нощен клуб на Еди“, Уелш Бак, ако обичате.
По време на краткото пътуване Хари не каза нито дума. Щом таксито зави в една тъмна пресечка и спря пред заведението, той слезе и тръгна към входа.
Почука енергично на вратата. Малкият капак се отвори и две очи се вторачиха в двамата младежи.
— Входът е пет шилинга на човек — каза гласът зад очите.
Джайлс пъхна през процепа банкнота от десет шилинга и вратата незабавно се отвори.
Двамата слязоха по сумрачното стълбище в мазето. Джайлс я видя пръв и бързо се обърна да си тръгне, но беше твърде късно. Хари зяпаше като хипнотизиран редицата момичета на високите столове при бара. Някои бъбреха с мъже, други бяха сами. Една от тях, облечена в бяла прозрачна блузка, къса черна кожена пола и черни чорапи, се приближи.
— Какво ще обичате, господа?
Хари не й обърна внимание. Погледът му не се откъсваше от жената в далечния край на бара, която слушаше съсредоточено някакъв по-възрастен мъж, сложил ръка на бедрото й. Момичето се обърна да види кого зяпа и каза:
— Хм, виждам, че имаш вкус за първокласни жени. Имай предвид обаче, че Мейзи е доста придирчива и трябва да те предупредя, че никак не е евтина.
Хари се обърна и се втурна обратно нагоре по стълбите, отвори вратата и изтича на улицата. Джайлс го следваше по петите. Щом се озова на паважа, Хари падна на колене и повърна.
Някакъв мъж, който стоеше в сенките от другата страна на улицата, се отдалечи с накуцване.
Ема Барингтън
1932 — 1939
44.
Никога няма да забравя първия път, когато го видях.
Дойде на чай в Имението на дванайсетия рожден ден на брат ми. Беше толкова тих и свит, че се зачудих как може да е най-добрият приятел на Джайлс. Другият, Дийкинс, беше наистина странен. Цял следобед мълча като ням и не спря да яде.
А после Хари заговори с тих и мек глас, който те кара да спреш и да го слушаш. Празненството вървеше доста добре, докато баща ми не нахълта в стаята, след което той почти не говореше. Никога не бях виждала баща си да е толкова груб с някого и не можех да разбера защо трябва да се държи по такъв начин с абсолютно непознат. Още по-необяснима беше реакцията на папа, когато попита Хари кога е неговият рожден ден. Как бе възможно такъв безобиден въпрос да предизвика такава крайна реакция? В следващия момент баща ми стана и излезе, без дори да се сбогува с Джайлс и гостите му. Личеше си, че мама е смутена от поведението му, макар че си наля чай и се престори, че не забелязва.
След няколко минути брат ми и двамата му приятели тръгнаха да се връщат в училището. Той се обърна и ми се усмихна, преди да излезе, но също като майка ми, аз се престорих, че не забелязвам. А когато външната врата се затвори, застанах до прозореца на салона и гледах как колата се смалява по алеята. Стори ми се, че го видях да поглежда през задния прозорец, но не бях сигурна.
След като те заминаха, мама отиде право в кабинета на баща ми и чух разговор с повишен тон — нещо, което напоследък се случваше все по-често и по-често. Когато се върна, тя ми се усмихна, сякаш не се е случило нищо необичайно.
— Как се казва най-добрият приятел на Джайлс? — попитах.
— Хари Клифтън — отвърна тя.
Следващия път, когато видях Хари Клифтън, бе в началото на Коледните пости в „Сейнт Мери Редклиф“. Той пя „Малкото градче Витлеем“ и най-добрата ми приятелка Джесика Брейтуейт ме обвини, че едва не съм припаднала, сякаш слушам новия Бинг Кросби. Не си направих труда да отричам. Видях го да бъбри с Джайлс след службата и ми се искаше да го поздравя, но папа като че ли бързаше да се прибере у дома. Докато си тръгвахме, видях как гувернантката му го прегърна.
Бях в „Сейнт Мери Редклиф“ и онази вечер, когато гласът му започна да мутира, но тогава не разбрах защо толкова много глави се завъртяха и някои от паството започнаха да си шепнат. Знам само, че след това никога повече не го чух да пее.