„Хвана последния влак“ — беше изразът на д-р Паджет.
След два месеца един отличник, един стипендиант и един редови студент пристигнаха в стария университетски град с различен транспорт, за да започнат тригодишния начален курс.
Хари се записа в театралния кръжок и корпуса за обучение на офицери, Джайлс в дружеството по дебати и в клуба по крикет, а Дийкинс се зарови в недрата на Бодлианската библиотека и, досущ като къртица, рядко излизаше на повърхността. Но пък той вече беше решил, че ще прекара остатъка от живота си в Оксфорд.
Хари не можеше да е така сигурен как ще живее нататък, докато премиерът прелиташе често-често до Германия и накрая кацна на летище „Хестън“ с усмивка, размаха някакъв лист и каза на хората онова, което искаха да чуят. Хари изобщо не се съмняваше, че Великобритания е на ръба на войната. Когато Ема го попита защо е толкова убеден, той отвърна: „Не си ли забелязала, че хер Хитлер изобщо не си прави труда да ни посети? Все ние сме настойчивите ухажори и накрая ще бъдем отблъснати“. Ема пренебрегна мнението му, но пък и тя, подобно на мистър Чембърлейн, не искаше да вярва, че Хари може и да се окаже прав.
Ема пишеше на Хари два, понякога три пъти седмично въпреки факта, че учеше почти денонощно за приемните си изпити в Оксфорд.
Хари се върна в Бристол за коледната ваканция и двамата прекарваха колкото се може повече заедно, макар че Хари се стараеше да стои настрана от мистър Барингтън.
Ема отказа да прекара ваканцията в Тоскана и не скри от баща си факта, че предпочита да остане с Хари.
С приближаването на приемния изпит часовете, които Ема прекарваше в стаята със старите книги, щяха да впечатлят дори Дийкинс, но Хари и без това вече стигаше до заключението, че тя ще впечатли изпитната комисия не по-малко от необщителния му приятел миналата година. Всеки път, когато й споменаваше това, Ема му напомняше, че в Оксфорд на всяка студентка се падат двайсет студенти.
— Нищо не пречи да идеш в Кеймбридж — предложи й необмислено Джайлс.
— Където нещата са съвсем праисторически — отвърна Ема. — Там още няма степени за жени.
Най-големият страх на Ема не беше, че няма да влезе в Оксфорд, а че когато започне обучението си, войната може да е избухнала и че Хари ще постъпи в армията и ще бъде изпратен на някое далечно бойно поле. През целия й живот Голямата война сякаш бе пред очите й — безброй жени продължаваха да носят черно в памет на своите съпрузи, любими, братя и синове, които така и не се бяха върнали от фронтовете на онова, което никой вече не наричаше войната, която трябвало да сложи край на всички войни.
Беше умолявала Хари да не се записва доброволец, ако избухне война, а поне да изчака да го мобилизират. Но след като Хитлер влезе в Чехословакия и анексира Судетите, Хари беше абсолютно сигурен, че войната с Германия е неизбежна и че когато бъде обявена, още на следващия ден ще носи униформа.
Когато Хари покани Ема да дойде на бала по случай края на първата му година, тя твърдо реши да не позволи разговори за предстоящата война. Взе също и друго решение.
Замина за Оксфорд сутринта и отседна в хотел „Рандолф“. Следобеда обиколи Съмървил с Хари, който беше сигурен, че след няколко месеца тя ще му стане колежка.
Върна се в хотела, като си остави предостатъчно време да се подготви за бала. Бяха се уговорили с Хари да я вземе в осем вечерта.
Той влезе в хотела няколко минути преди уречения час. Беше с модно тъмносиньо сако, подарък от майка му за деветнайсетия му рожден ден. Обади се в стаята на Ема от рецепцията да й каже, че е долу и че ще я чака във фоайето.
— Слизам веднага — отвърна тя.
Минутите минаваха. Хари крачеше напред-назад и се чудеше какво ли означава за Ема „веднага“. Но пък Джайлс често му повтаряше, че сестра му се била учила как да определя времето от майка им.
И тогава я видя, застанала в горния край на стълбището. Не помръдна, докато тя бавно слизаше надолу; тюркоазната й копринена рокля без презрамки подчертаваше грациозната й фигура. Всеки млад мъж — а и не само младите — във фоайето с най-голяма радост би заел мястото на Хари.
— Еха — каза той, когато тя стигна последното стъпало. — На кого му е притрябвала Вивиан Лий? Между другото, обувките ти са великолепни.
Ема усети, че първата част от плана й е успяла.
Излязоха от хотела и тръгнаха към площад „Радклиф“, хванати под ръка. Слънцето вече залязваше. Никой от влизащите в Брейсъноус тази вечер не подозираше, че Великобритания се намира само на няколко седмици от войната, заради която половината от младежите, които щяха да танцуват тази вечер, никога нямаше да завършат образованието си.