Елизабет Барингтън си погледна часовника. Три без деветнайсет.
— Не е нужно да бързаме — каза на Ема, когато на вратата се почука.
Беше сигурна, че е поставила табелката „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на дръжката, и бе казала на шофьора да не ги очаква преди три. При репетицията предишния ден се оказа, че пътуването от хотела до църквата отнема седем минути. Елизабет смяташе Ема да закъснее, както беше модерно. „Нека почакат няколко минути, но без да им даваш повод за тревоги.“ Отново се почука.
— Аз ще отворя — каза Елизабет и отиде до вратата.
Млад пиколо с елегантна червена униформа й подаде телеграма — единайсетата за деня. Елизабет се канеше да затвори, когато той каза:
— Поръчаха ми да ви предам, мадам, че тази е важна.
Първата мисъл на Елизабет бе кой ли е отказал поканата в последния момент. Надяваше се това да не означава пренареждане на официалните места на масата. Отвори телеграмата и я прочете.
— От кого е? — попива Ема, докато нагласяваше шапчицата си още няколко милиметра на една страна и се питаше дали не е килната под твърде рискован ъгъл.
Елизабет й подаде телеграмата. Щом я прочете, Ема избухна в сълзи.
— Моите поздравления, скъпа — каза майка й, извади кърпичка от чантата си и започна да бърше сълзите й. — Бих те прегърнала, но не искам да мачкам роклята ти.
След като реши, че Ема е готова, Елизабет спря да провери собствения си тоалет в огледалото. „Не бива да засенчвате дъщеря си на големия й ден, но в същото време не можете да си позволите да останете незабелязана“ — беше й казала мадам Рене. Елизабет особено харесваше шапката на Норман Хартнел, макар да не беше „шик“, както казваха младите.
— Време е да тръгваме — заяви тя, след като отново си погледна часовника.
Ема се усмихна и погледна роклята, която щеше да облече след приема, когато двамата с Хари щяха да поемат към Шотландия за медения си месец. Лорд Харви им беше предложил замъка Мългелри за две седмици с обещанието, че през това време нито един член на фамилията няма да бъде допуснат в радиус петнайсет километра от него и, което може би бе по-важно, Хари можеше да иска по три порции шотландска яхния всяка вечер, без да му предлагат яребици.
Ема последва майка си по коридора. Когато стигнаха стълбите, вече бе сигурна, че краката й всеки момент ще се подкосят. Докато слизаше, другите гости се дръпнаха настрани, така че нищо да не й пречи.
Портиерът отвори вратата на хотела. Шофьорът на сър Уолтър стоеше до задната врата на ролс-ройса, за да може булката да се настани до дядо си. Докато Ема сядаше, внимателно нагласявайки роклята си, сър Уолтър си сложи монокъла и заяви:
— Изглеждате великолепно, млада госпожице.
— Благодаря, дядо — отвърна тя и го целуна по бузата.
Погледна през задния прозорец и видя майка си да се качва във втори ролс-ройс. Минута по-късно двете коли се включиха в следобедния трафик и поеха бавно към университетската църква „Сейнт Мери“.
— Татко в църквата ли е? — попита Ема, като се мъчеше да скрие безпокойството си.
— Беше сред първите пристигнали — отвърна дядо й. — Мисля, че съжалява, че ми отстъпи привилегията да те дам на младоженеца.
— А Хари?
— Никога не съм го виждал толкова нервен. Джайлс обаче държи всичко под контрол, което май му се случва за първи път. Знам, че цял месец се е готвил за речта си като кум.
— И двамата сме късметлии, че имаме един и същи най-добър приятел — каза Ема. — Знаеш ли, дядо, веднъж четох, че всяка булка се колебае сутринта преди сватбата.
— Това е съвсем естествено, миличка.
— Аз обаче нито за миг не съм се колебала за Хари — каза Ема, докато спираха пред университетската църква. — Зная, че ще изживеем живота си заедно.
Изчака дядо си да слезе от колата, преди да събере полите си и да застане до него на тротоара.
Майка й се завтече да провери тоалета й за последен път, преди да й позволи да влезе в църквата. Елизабет й подаде малък букет бледорозови рози, докато двете шаферки — Грейс и приятелката й от училище Джесика — заставаха зад нея.