— Приятели, ако ми позволите дързостта да ви нарека така — започна лорд Харви, — бях помолен от името на двете семейства да ви уведомя, че за съжаление, бракът между внучката ми Ема Барингтън и мистър Хари Клифтън няма да се състои нито днес, нито никога.
Последните думи са изпълнени със смразяваща категоричност, когато си единственият, който все още се е вкопчил в сламката на надеждата, че един ден проблемът ще бъде решен.
— Трябва да се извиня на всички ви за причинените неудобства, защото това в никакъв случай не беше целта ни — продължи той. — В заключение ми позволете да ви благодаря, че дойдохте тук, и да ви пожелая лек и спокоен път до дома.
Не бях сигурен какво ще се случи, но един-двама от събралите се станаха от местата си и бавно тръгнаха към изхода; за секунди тънката струя се превърна в поток, докато накрая не останахме само ние на стъпалата на олтара.
Лорд Харви благодари на капелана и сърдечно се ръкува с мен, след което поведе съпругата си към изхода. Тогава го видях за последен път.
Майка ми се обърна към мен и се опита да каже нещо, но успя само да изхлипа. Стария Джак нежно я хвана за ръка и я отведе, а сър Уолтър пое под крилото си Грейс и Джесика. Не беше ден, който майки и шаферки биха искали да си спомнят до края на живота си.
Двамата с Джайлс си тръгнахме последни. Той бе влязъл в църквата като мой кум, а сега излизаше, като се питаше дали не е мой брат. Някои хора остават до теб и в най-мрачния ти час, докато други се отдръпват; само единици тръгват към теб и ти стават още по-близки приятели.
След като се сбогувахме с преподобния Стайлър, който сякаш не можеше да намери думи да изрази колко съжалява, с Джайлс тръгнахме унило през вътрешния двор към колежа. Не разменихме нито дума дори докато изкачвахме дървеното стълбище към стаите ми, където потънахме в старите кожени кресла и в младежко сантиментално мълчание.
Седяхме сами, докато нощта сменяше деня. Разменяхме откъслечни фрази, фрази без смисъл, без логика. Когато се появиха първите дълги сенки, онези предвестници на мрака, които така често развързват езика, Джайлс ми зададе въпрос, за който не бях помислял от години.
— Помниш ли първия път, когато с Дийкинс дойдохте в Имението?
— Че как бих могъл да забравя? Беше на дванайсетия ти рожден ден и баща ти отказа да се ръкува с мен.
— Питал ли си се защо?
— Мисля, че днес открихме причината — отвърнах, като се помъчих да не го кажа твърде безчувствено.
— Не, не сме — тихо рече Джайлс. — Днес открихме, че има вероятност Ема да ти е сестра. Сега разбирам, че причината баща ми да пази в тайна връзката си с майка ти, е в това, че се е безпокоил много повече, че ще откриеш, че си негов син.
— Не виждам разликата — отвърнах.
— В такъв случай е важно да си спомниш единствения въпрос, който ти зададе баща ми онзи ден.
— Попита кога е рожденият ми ден.
— Точно така. А когато разбра, че си с няколко седмици по-голям от мен, стана и излезе, без да каже нищо повече. А после, когато трябваше да се връщаме на училище, не излезе от кабинета си да се сбогува, макар да имах рожден ден. Едва сега разбирам защо.
— Как може такъв нищожен случай да има значение след толкова много години?
— Има. Защото точно тогава баща ми е разбрал, че ти може да си първородният му син и че когато умре, ти, а не аз, може да наследиш семейната титла, бизнеса и цялото му богатство.
— Но баща ти може да завещае имуществото си на когото си поиска, а това със сигурност изключва мен.
— Не е чак толкова просто — рече Джайлс, — но както дядо ми напомня най-редовно, неговият баща, сър Джошуа Барингтън, бил посветен в рицарство от кралица Виктория през хиляда осемстотин седемдесет и седма за заслуги в спедиторската индустрия. В завещанието си той постановил, че всичките му титли и имущество трябва да преминат у най-големия му жив син. И така за вечни времена.
— Но аз не искам да вземам нещо, което очевидно не е мое.
— Не се и съмнявам — отвърна Джайлс. — Но по този въпрос може да бъдеш оставен без право на избор, защото когато настъпи моментът, законът ще изиска от теб да заемеш мястото си като глава на фамилията Барингтън.
Джайлс си тръгна малко след полунощ, за да замине за Глостършир. Обеща да разбере дали Ема е склонна да се види с мен, тъй като се бяхме разделили, без дори да се сбогуваме, и каза, че ще се върне в Оксфорд веднага щом получи някакви новини.