Хари се обърна и тръгна към стълбите. Нещо не беше наред. Стария Джак никога не би напуснал поста си, без да обясни причината на мис Уотсън.
— Забравих да попитам: как мина меденият ти месец? — извика тя след него.
Хари реши, че е достатъчно далеч, че да не я е чул.
Върна се на Пикадили и се качи в двуетажен автобус, претъпкан с войници. Минаха по Уайтхол, който бе пълен с офицери, после през площада на Парламента, където огромна тълпа чакаше някакви новини от Камарата на представителите. Автобусът продължи през Ламбет Бридж и когато стигнаха Албърт Ембанкмънт, Хари слезе.
Едно вестникарче, което крещеше: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“, му каза да тръгне по втората пряка вляво, после по третата вдясно и добави презрително:
— Всички знаят къде е Ламбет Уолк.
Хари се затича, сякаш го гонеха, и не спря, докато не стигна жилищния блок. Беше толкова занемарен и разнебитен, че се запита на кой ли принц Едуард е кръстен. Отвори вратата, която едва ли щеше да оцелее още дълго на пантите си, и бързо изкачи стъпалата, като ловко стъпваше между боклуците, които не бяха събирани от дни.
Стигна втория етаж, спря пред апартамент 23 и почука на вратата, но отговор не последва. Почука отново, този път по-силно, но отново никой не отговори. Изтича надолу по стълбите да намери някой, който работи в сградата. В сутерена откри старец, настанен в по-древен и от него стол: пушеше ръчно свита цигара и прелистваше „Дейли Мирър“.
— Виждали ли сте капитан Тарант? — остро попита Хари.
— Не и през последните две седмици, сър — отвърна старецът, скочи на крака и едва не зае стойка „мирно“.
— Имате ли ключ за апартамента му?
— Да, сър, но имам право да го използвам единствено при спешни случаи.
— Уверявам ви, че случаят е спешен — каза Хари, обърна се и се втурна обратно нагоре, без да чака отговора му.
Старецът го последва, макар и не така бързо. Когато го настигна и отключи, Хари бързо обиколи стаите, но от Стария Джак нямаше и следа. Последната врата, пред която спря, беше затворена. Почука леко, опасявайки се от най-лошото. Когато не последва отговор, предпазливо отвори, но видя само прилежно оправено легло. Да не би приятелят му все още да беше при сър Уолтър?
Благодари на портиера, излезе на улицата и спря такси, тъй като не искаше да губи време в непознатия град.
— До гара Падингтън. Бързам.
— Всички бързат напоследък — отбеляза шофьорът, докато потегляше.
След двайсет минути Хари стоеше на перон 6, но до заминаването на влака оставаха още петдесет минути. Използва времето да си купи сандвич и чай („Имаме само със сирене, сър“) и да телефонира на мис Уотсън, за да й каже, че Стария Джак не се е връщал в апартамента си. Ако изобщо беше възможно, тя звучеше още по-изтормозено, отколкото при срещата им.
— Заминавам за Бристол — каза й Хари. — Ще звънна веднага щом го открия.
Докато влакът излизаше от столицата през изпълнените с пушек предградия, Хари реши, че няма друг избор, освен да отиде направо в кабинета на сър Уолтър на пристанището, дори това да означаваше да се натъкне на Хюго Барингтън. Намирането на Стария Джак определено бе по-важно от всичко друго.
Най-сетне влакът влезе в Темпъл Мийдс. Хари знаеше двата автобуса, които трябва да вземе, без да му се налага да пита вестникарчето на ъгъла, крещящо с пълно гърло: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“. Същото заглавие, но този път с бристолски акцент. След половин час Хари беше на портала и каза на пазача:
— Имам среща със сър Уолтър.
— Разбира се, сър. Знаете ли как да стигнете до кабинета му?
— Да, благодаря — отвърна Хари.
Тръгна бавно към сградата, в която не бе влизал никога. Замисли се какво ли ще направи, ако се озове лице в лице с Хюго Барингтън, преди да е стигнал до вратата на сър Уолтър.
С облекчение видя, че ролс-ройсът на президента е паркиран на обичайното място; още по-голямо бе облекчението му, че от лъскавото „Бугати“ на Хюго Барингтън няма и следа. И тъкмо преди да влезе в Барингтън Хаус, погледна към железопътния вагон. Възможно ли бе? Обърна се и закрачи към „вагонетката“, както се изразяваше Стария Джак след втората чаша уиски.
Почука леко по стъклото, сякаш отиваше на посещение във величествен дом. Не се появи иконом, така че той отвори вратата и се качи. Тръгна по коридора към първа класа и го откри, седнал на обичайното си място.
Това бе първият път, когато Хари видя Стария Джак да носи кръста „Виктория“.